49 Ябълките не падат сами

Чай и Теа медитираха в ябълковата градина. Ябълките бяха толкова по-различни от тези в Империята – диви, твърди, зелени, кисели, с аромат, който се простираше опияняващо из целия парк, приличен по-скоро на джунгла, спящ кротко в покрайнините на Саез. Естрагон пристъпи тихо към старците – не искаше да ги стряска, но тъкмо тогава един натежал плод реши да се откъсне от дръжката си и да се сгромоляса на земята пред тях.

– Ябълките не падат сами – дълбокомислено обяви елфът, който с яркозелената си униформа се сливаше с околната среда.
– Колко си прозорлив! – засмя се Теа, но Чай бе истински вдъхновен от чутото.
– Точно така. Винаги има някаква сила, която ги кара да падат. Всичко изглежда случайно, ала накрая става ясно, че нищо не е било случайно.
– Напомнѝ ми защо се омъжих за теб – отегчено въздъхна Теа, а Чай се изкикоти и отвърна закачливо:
– Е, хайде нека не е пред очите на Естрагон…
– Кхъм, водя ви гости.

Иззад зеленината Жасмин и Женшен плахо пристъпиха напред. Чай и Теа мигом направиха няколко лупинга от щастие и кацнаха пред тях.

– Много се радвам да ви видя, деца! – трогнато извика господин Мил, а съпругата му само се усмихна с топлота. Естрагон се отдалечи с думите:
– Ще ви оставя насаме засега.

Четиримата събрани наново приключенци се прегърнаха силно.

– Чудесно е, че сте тук. Мислехме си, че няма да имаме шанс да се сбогуваме – пророни Теа. Женшен зяпна.
– Чакайте, какво сбогуване, как така? Та ние току-що пристигнахме.
– Ние с Теа утре отлитаме – гордо заяви Чай.
– Накъде?
– В космоса! Към луните.
– Но защо?
– Защото искаме. Последният ни полет! Чудесен завършек на този прекалено вълнуващ за старите ни кокали златен меден месец – ухили се старецът.
– Все казвате, че това ще ви бъде последният полет и все се оказва предпоследният – отбеляза натъжено Женшен. Теа не го остави да посърне.
– Довечера, преди да заспим, ще се сбогуваме подобаващо. А сега нека се посрещнем подобаващо! Забравете за нас, ами вие? Какво стана, кажете!

Жасмин и Женшен се впуснаха един през друг в дълъг разказ за перипетиите си в Империята и извън нея. Старците на свой ред им разправиха за необикновените си преживявания в земите на елфите. По едно време обаче Естрагон се върна и прекъсна сладката идилия от приказки.

– Прощалната вечеря е готова.
– Ммм, чудничко! – плесна с ръце Чай. Всички се приготвиха за тръгване.
– Вие вървете, аз искам да разменя няколко думи с Жасмин и Женшен – подкани Естрагон. – Ще ви настигнем съвсем скоро.
– Срамота е да не го направите, та ние сме толкова стари. Ще кретаме като мравки – засмя се Чай, положи ръка около кръста на жена си и двамата нарочно се сгърбиха и престорено закретаха, охкайки и вайкайки се заради възрастта си.

– Защо отлитат? – попита директно Жасмин, когато двамата беловласи, вятърничави шегобийци се отдалечиха достатъчно. Естрагон отговори също толкова директно.
– Искат да унищожат луните. Това обаче няма да се случи. Исках да ви питам друго.
– Чакай, чакай, какво? Искат да унищожат луните, как? – смая се Женшен.
– Вижте, те твърдят, че луните са опасни, и искат да ги ликвидират. Поне с такова убеждение ще се качат утре на совалката „Лилиентал-9”. Не знам защо го искат. Само че ние няма да ги пратим на луните, не. Совалка номер седем с всички залежи на мед на борда, след изследователската мисия до Дарха ще си се върне тук – не мога да си позволя да загубя такъв ресурс. А совалка номер девет, заедно с двамата ви любимци и камара специални експлозиви, ще обиколи Китл, ще се ускори от гравитацията ѝ и ще поеме на чудно презкосмическо пътешествие, с крайна дестинация един астероид, който според изчисленията ни се е устремил към планетата ни, и който искаме да унищожим. Те не знаят нищо за това, така че не им казвайте – нека си мислят, че всичко върви по техния план.

– Астероид? Олеле… Но, но нали… Е-елфите никога не лъжели – недоумяващо заекна Женшен и хвърли кос поглед на момичето, което със страст беше защитавало елфите и тяхната доблест и чест. Естрагон се усмихна едновременно невинно и злорадо, както само той умееше.
– Сега разбирате тайната на елфската почтеност. Никой, когото сме излъгали, не е доживял, за да го разкаже.
– Сигурна съм, че Естрагон има причина за това, и искам да я разбера – каза Жасмин, – но първо, правилно ли чух, Лилиентал? Искаш да ми кажеш, че наистина е станала авиоинженер?

Елфът кимна.
– И то какъв. Момичето е гениално. Половината нови разработки за летателни апарати в Блерио са нейни проекти. Тя дори в момента усърдно се труди по последните настройки на совалките за утре. Но това е тайна. Всички я мислят за луда. А да си луд е доста добро прикритие в нашия откачен свят. Та да се върнем на въпроса ми – пътували сте толкова време с тях, не забелязахте ли нещо необичайно?

Двамата се спогледаха.
– Особняци са си… Знаеха твърде много, дори за фиринци. Винаги бяха прави и дори и най-причудливите им идеи и решения някак магически се сбъдваха и проработваха. Късмет, вероятно.

Очите на Естрагон светнаха.
– Късмет и нещо повече. Тези двамата успяха да заблудят Пентаракта. Наговориха му куп небивалици и въпреки това не се изгубиха в дебрите на нищото.

Женшен нямаше понятие за какво става дума, но Жасмин се удиви.
– Излъгали са Пентаракта? Невъзможно. Какво казаха?
– О, какво ли не. Че са принесли дъщеря си в жертва, че са говорили със старите духове от книгите, че луните ще донесат гибел на Китл…
– А ако е вярно?
– Няма начин. Искате ли да чуете обяснението ми?

Жасмин кимна нетърпеливо, а Женшен все още примигваше неразбиращо.
– Според мен те са пратеници на луните. Може би превъплъщения на самите Бехе и Боас, кой знае. Те самите също не го осъзнават. Изпълняват волята на луните, спомените им са генерирани от луните, от тях са получили всичката информация и облика си на сладка двойка старци, които могат безнаказано да баламосват всички. Навярно са пратени именно с цел да унищожат астероида и единственият начин е чрез нашите совалки. Само че се е случила грешка някъде по трасето и слугите са се обърнали срещу господарите си – разтълкували са знаците за заплаха от космоса неправилно и вместо към астероида, са се насочили срещу самите луни. И ако подозрението ми е вярно, не искам да се забърквам в делата на луните. Връщам Чай и Теа в космоса, откъдето са дошли, което и ще изпълни мисията им. Сметнах, че вие заслужавате да знаете за това, но отново ще ви предупредя – нито дума пред тях, не знаем как това може да им повлияе, а от тях – и от нас – зависи съдбата на Китл.

Страхът се долавяше в тона му, по което се разбираше колко е сериозен. След няколко мига на тягостна тишина, той добави:
– Не се притеснявайте, организирал съм им прекрасно пътешествие. Натоварил съм совалката с достатъчно провизии, както и с някои важни книги от елфските библиотеки. Би трябвало да имат време да ги изчетат и да утолят нестихващата си жажда за знания. А и честно казано, ми се ще да се отърва от тези томове – в тях пише твърде много и най-добре да ги няма на Китл.
– Това е лудост! – не издържа Женшен. – Що за история!
– Може и да греша – примирено вдигна рамене Естрагон. – Може наистина да са изкуфели лунатици, убили дъщеря си и вманиачили се по тази теория за лунен заговор срещу планетата ни. И дори ако това е истината, пак най-добрият вариант е да ги запратим в космоса, не ни трябват повече тук. Ала вините ли ме, че предпочитам да вярвам в моята хипотеза?

Жасмин изглеждаше съгласна, Женшен отчаяно търсеше пукнатини в това нелогично предположение.
– Ама те са си хора! От плът и кръв! Шегуват се, докосват се, обичат се. Истински са. Не са някакви пришълци или нещо, с което да си правите експерименти и да пращате в забвение. Моля те, не ги пускай.

Елфът поклати глава и въздъхна.
– Това си е тяхното желание. Сключихме пълнолунен договор, който ме задължава. И между другото, това, което каза, е само поредното доказателство, че има нещо вярно в идеята ми. Замисли се, такава извънземна любов може ли да съществува наистина в свят като нашия?

Прощалната вечеря се състоя в нещо, което елфите наричаха „кабаре”. Представляваше притъмнено заведение със сцена, на която красиви елфки и елфи танцуваха в такт с джазова музика. Естрагон като виден гуляйджия пиеше лесовка след лесовка и се угощаваше на грандиозната трапеза, конкурираща онази от „Рапсодия в синьо”. Валцер сдържано тактуваше с крак в края на масата, Чай и Теа се веселяха и черпеха всички с ароматен чай, Жасмин и Женшен още не можеха да свикнат с това къде се намират. Накрая обаче се отпуснаха и за изненада и радост на всички направиха няколко пируета измежду масите, демонстрирайки танцовите си умения.

Колкото и да не им се искаше, старците решиха, че е крайно време да се оттеглят. Естрагон бе уредил да ги настанят като почетни гости в подземната част на заведението. Чай и Теа призоваха разведрените, постоянно заливащи се от смях Жасмин и Женшен да ги придружат – бяха им обещали подобаващо сбогуване. Един елф от прислугата ги заведе до стаите им и смутено обясни:

– Има само две стаи на разположение… Много извинете за неудобството, просто Естрагон не ни предупреди, че гостите са повече.
– Не се притеснявайте, ще се оправим – усмихна му се Теа и той се поклони леко в отговор, а после побърза да се върне към задълженията си.
– И без това съм свикнал да спя на пода – подметна Женшен.
– Може би няма да се наложи – игриво подхвърли Жасмин, но младежът не разбра дали беше сериозна, или просто лесовката ѝ се беше усладила.
– Влизайте, влизайте! – подкани Чай.

Вмъкнаха се в добре обзаведено помещение с двойно легло. Теа реши да не се церемони:
– Деца, зверски ни се спи, затова ще бъдем бързи. Имаме да ви предадем нещо.

Те забърникаха в багажа си и измъкнаха… три книги и един тефтер с кожена подвързия. Чай връчи на Женшен едната от книгите, а Теа подаде на Жасмин втората.
– „Вишневи полета”! – радостно оповести момъкът.
– „Кървави кинжали”! – пригласяше му девойката.
– Нали са любимите ви книги – трогнато каза Чай. Сетне хвана последната книга и тефтера, а съпругата му постави длан отгоре им и старчетата театрално поднесоха последният си дар на младите. – Това е за двама ви.

Жасмин пое книгата, разтвори я и се зачете. Женшен реши да обърне внимание на тефтера. Листите му бяха изпъстрени с графитен ръкопис. След бърз преглед той констатира изумено:

– Но, но това е… Ново помагало по астрономия?
– Точно така – грейна Теа. – Или поне така започва. Втората половина са записки от пътешествието ни, които оформихме, докато бяхме тук. Имаме една молба – по-скоро към Женшен, нали Жасмин ще остане тук. Иска ни се някой ден да отнесеш това в най-голямата библиотека на Кленовите брегове, за да могат хората да научат за случилото се. Наясно сме, че сигурно няма да искаш да прекосиш пак цялата Империя само заради тази наша прищявка… Но искаме да оставим нещо след себе си и нямаме доверие на друг.
– Разбира се, че ще го направя! – категоричен беше Женшен и хвърли поглед на Жасмин. Тя още беше потънала в книгата си и не реагира.
– Добре, деца… За нас беше удоволствие. Май няма какво повече да кажем или направим. Затова – време за сън. И да ни гледате утре как излитаме, ей!
– Момент – притеснено извика Женшен и запристъпва от крак на крак. – За толкова дълъг живот… бихте ли могли… да ни дадете някакъв съвет?

Семейство Мил звънко се посмяха на този неочакван въпрос.
– Чакайте.
– Добре, чакаме – кимна Женшен.
– Не, не, това е съветът – чакайте! И когато не можете да чакате повече, тогава действайте. Така обезателно ще постъпите по най-добрия възможен начин.

Женшен мълчаливо осмисли чутото, но размътеният му от кабаретното забавление и от раздялата ум не достигна до някакви висши прозрения, затова той просто кимна с благодарност и промълви:
– Е, и за мен беше радост… чест… Така де, много ми беше приятно… И се гордея, че се запознах с вас и че тръгнах с вас. Ще ми липсвате!
– И ти на нас, момко.

Тримата едновременно се втурнаха един към друг за прегръдка. Когато най-после се пуснаха, старците се насочиха към момичето. Чай въздъхна.
– Ех, Жасмин, Жасмин… Ти си знаеш. Сбогом.

Момичето не отвърна нищо, само се наведе, за да ги прегърне. На излизане от стаята от устните ѝ все пак се отрони едно нескопосано, печално, но пълно с обич „лека нощ”. Жасмин и Женшен влязоха в съседната стая и още преди младежът с цялото си любопитство да зададе някакъв въпрос, Жасмин му натика книгата в ръцете и я отвори на първата страница.

В горната част на листа бе напечатано заглавието с едри букви: „Чаша, пълна с легенди”. А отдолу, с мастило и със старание бяха изписани букви като мъниста – букви, които се преплитаха една в друга и образуваха думи, а думите неловко, неопитно, но искрено се опитваха да изобразят едно чувство, което, ако можеше да се вярва на старците, бе пламнало преди почти петдесет блианта и оттогава не беше изстивало.

Теа,
Бъди ми спътница
и обещавам – така ще се завъртя около теб
че свят ще ни се завие.
Чай