50 Краят?
Совалките представляваха бляскавия, внушителен колос на цялата елфска технология. Всички от Саез се бяха събрали на изпитателен полигон номер единадесет, за да станат свидетели на паметното отпътуване.
Лилиентал гордо крачеше с мръсния си гащеризон напред-назад и макар и никой да не знаеше, че летателните апарати бяха нейно дело, се чувстваше като звезда и нищо не можеше да помрачи големия ѝ ден. Естрагон нервно се разхождаше около контролния пункт – очакването го побъркваше, искаше възможно най-скоро да се приключва с тази шантава история и да се пльосне в любимата си вана.
Жасмин и Женшен бяха най-отпред в тълпата и усърдно махаха с ръце на Чай и Теа, които им отвръщаха със същото от малкото прозорче в совалка номер девет. Изглеждаха щастливи, макар че Теа и Женшен подсмърчаха и бършеха очи, а Чай и Жасмин едва се сдържаха да не последват примера им. Валцер оживено подвикваше „Героите от високата трева!” и „Сбогом, сбогом!”. Денят бе един от последните истински красиви и топли дни на лятото.
Най-сетне всичко и всички бяха готови. Естрагон и помощниците му защракаха копчета и заизбутваха плъзгачи нагоре, правеха фини настройки с винтове, следяха графики, специални компаси и други уреди и показатели. С оглушителен врясък и тътен като от безброй каменни барабани, с гъст пушек, който мистериозно обви сцената на събитието и неприятно задави зрителите, въпреки безопасното разстояние, на което бяха застанали, ракетите се отделиха от земята. Скоростта, с която се изстреляха в необятния, безбрежно син небосклон, бе феноменална. Радостни овации последваха успешното излитане. Валцер се здрависа с Естрагон, Лилиентал не спираше да се смее като умопобъркана, а Жасмин се вкопчи в Женшен и отказа да го пусне, докато совалките не се превърнаха в два едва забележими диаманта далеч в безоблачното небе.
А ето какви думи размениха главните герои в историята, точно преди свръхмощните двигатели да ги отпратят на последното им пътешествие:
– Не мога да повярвам, че това е краят – пошушна Теа, треперейки като тръстика насред брулещ вятър. Чай я хвана за ръката. Два чифта стари, изстрадали, радостни, влюбени очи се срещнаха редом с два чифта възлести, сбръчкани пръсти и един тих, лек, въздушен глас изрече внимателно, с обич и с онзи непреклоним, непотушим, неземен оптимизъм, с онази непоклатима убеденост, която заличаваше всички въпроси и съмнения и която смело заявяваше, че няма нищо друго, освен щастие:
– Защото не е, Теа. Това е безкраят.
