46 Колко трогателно

Бергамотените планини, в цялото си студено и сурово величие, се простираха пред Жасмин като бариера между успеха и провала, онзи решаващ последен праг, с чието прекрачване си осигуряваше победа над воините на Дарха. Още нищо не беше сигурно, но тя искаше да вярва, че веднъж преминала отвъд, щеше да успее да помогне на елфите.

Погали неуморния си пегас по главата и му посочи с пръст едно равно поле, близко до йеренското селище, възникнало на мястото на някогашното благородническо имение. Крилатият ѝ другар се сниши плавно и се приземи там, задъхан от дългия полет. Жасмин слезе от гърба му и бавно го поведе към селището, където се надяваше да го напоят и нахранят и да си почине заслужено. Самата тя не изпитваше никакви физически нужди – беше обсебена от надбягването с времето и желанието да стигне до елфите, нищо друго не я вълнуваше.

Почти беше преполовила полето, тракайки със зъби заради по-хладното време, когато чу тропот на копита зад себе си. Обърна се и видя човека, когото най-малко бе очаквала да види – Женшен, вкопчен във Ев, който препускаше лудо към нея. Двамата стигнаха до момичето и пегаса, при което младежът скочи чевръсто от гърба на приятеля си и със зачервено лице и пламнали очи се вторачи в Жасмин.

– Женшен! Какво правиш тук? – попита тя и размаха ръце от почуда. Той ѝ отвърна притеснено, на пресекулки:
– Аз… Видях те… В лагера… Яздих плътно след теб…
– Какво си правил в лагера? Къде са Чай и Теа?
– Зарязах ги… След празника… Реших да остана в Империум… Записах се в армията…

И наистина, той бе облечен в тъмнозелената бойна униформа и носеше маждрак, преметнат на гърба, над войнишката му мешка с припаси. Жасмин не можеше да повярва, че го среща отново чак сега, при положение че през цялото време е бил на хвърлей разстояние от нея…

– Женшен, ти си пълен тиквеник!

Момчето смутено се почеса по врата и измънка:
– Това лошо ли е? Тиквениците са вкусни…

Тогава Жасмин направи най-странното нещо – хвърли се към него, прегърна го силно и не го пусна. Женшен не знаеше какво да стори, затова реши просто да стои и да не мърда, но все пак положи колебливо ръце на гърба ѝ. Накрая Жасмин отдели главата си от гърдите му и го погледна с благодарност, за пръв път не с пренебрежение, а като равен – и дори като близък.

– Нямаш си представа… Какво се случи, какво направих… Но без твоята помощ… Не искам и да си помислям…

Споменът за случилото се в онази нощ я покруси и тя отново се отпусна към него. Женшен я обгърна през раменете и промълви внимателно:
– Наистина си нямам представа. Би ли била така добра да ме посветиш…

Двамата прекосиха полето един до друг, а конете им крачеха редом с тях, всеки от страната на ездача си. Жасмин разказа на Женшен за удивителните си, но ужасяващи преживявания. Момъкът едва повярва на чутото, а щом разбра, че невидимата войска вече е на път към елфите, се втурна да тича, но Жасмин го спря – не трябваше да изглеждат дори по-подозрителни пред очите на йеренците.

Селището бе необичайно запустяло, а обитателите му се оказаха далеч по-малко гостоприемни от събратята си в Железопад. Гледаха на новодошлите с недоверие и много неохотно позволиха на Ев и пегаса да пийнат вода от един извор, скрит в скалите.

– А сега какво? – попита Женшен, след като и той се беше освежил с ледената вода и бе напълнил манерки за из път. Жасмин се обърна към конете и изрече настоятелно:

– Ние ще минем през тунела, а вие оставате тук. Не мърдайте твърде далеч, ще се върнем за вас.
– Нима ще има връщане? – повдигна вежди Женшен, ала приятелката му само се усмихна загадъчно и му направи знак да я последва. Момчето погали за последно Ев по шията и побърза да се отдалечи – не си падаше по болезнените сбогувания, а и въпреки думите на Жасмин, не знаеше дали ще го види отново.
– Знаеш какво да правиш – прошепна момичето и изчезна. Женшен знаеше.

Една дълга, люспеста лента се заизвива из сенките, следвайки топлината.

– Не очаквах това място да е осветено.
– Нито пък аз. Беше, още когато минах оттук за пръв път.

Тунелът бе неестествено гладък, твърде равномерен, за да е бил създаден от природата. Отсъстваха разклонения и стръмни участъци, което би се очаквало от един планински проход. Освен това по стените имаше окачени стъклени фенери, светещи незнайно как, и свързани помежду си с нещо като медни жици.

– Знаеш ли, мисля, че тия йеренци крият нещо.
– О, сигурна съм, че крият много неща, просто сега нямаме време да разследваме.
– Е, нека побързаме тогава – каза Женшен, грабна ръката ѝ и се засили с бързи стъпки напред. Жасмин не искаше да се чувства все едно я влачат, затова също ускори крачка и когато се изравни с него, без да пуска ръката му, го смъмри:
– Не се размеквай, загубеняко.
– Спокойно, загубенячке.