45 Писмото

За Касис това утро не беше по-различно от което и да е друго. Стаята ѝ бе подредена, дрехите ѝ за деня я очакваха на изящно декорираната като горски клонки закачалка, а ако дръпнеше теменужените пердета, щеше да види градината с натежалите портокали и лъчите на ранното слънце щяха да я помилват закачливо по носа. Като всяка друга сутрин тя се събуди искрено щастлива, че е жива, и затананика любимите си песни, докато разресваше пред огледалото косата си. Мечтаеше за вечерта, когато в палата бе организиран рецитал на старинна поезия и тя, редом с други младежи и девойки от знатно потекло, щеше да очарова публиката с ясния си глас и с вечните думи на мъдрите поети.

Влезе в трапезарията тъкмо навреме за закуска, ала вътре нямаше никого. Масата беше празна, без покривка дори. Разходи се наоколо, но нямаше следа от прислугата. Излезе и със ситни, но бързи крачки започна да обикаля коридорите, търсейки някакъв знак, някой, когото да попита – усещаше, че нещо нередно се беше случило.

На горния етаж се размина с отговорника на замъка, който като никога бе свалил очилата си и заедно с тях – надменната си физиономия, и изглеждаше истински угрижен. Това уплаши малката принцеса повече, отколкото празната трапезария. Касис се обърна след него и го запита нетърпеливо:

– Извинете, господин отговорник, но кажете ми, какво става? Няма закуска, сякаш няма жива душа из целия Ърл Грей…

Мъжът се сепна, току-що забелязал, че не е сам в коридора, спря се, видя я и помръкна дори повече.

– Принцеса Касис? Нима още не знаете…
– Да знам какво? Ще полудея! – повиши тон момичето, а лошите предчувствия и различните предположения, кое от кое по-ужасни, се сбиха като глутници вълци вътре в главата ѝ. Отговорникът въздъхна тежко.
– Не исках аз да бъда този, който да Ви го съобщи. Особено по този начин. Но вижте, баща Ви… Императорът… Намерен е мъртъв. В кабинета си, приел форма на змия, увит около трупа на отдавна прокудения съветник Улун. И това – той вдигна ръка, в която държеше нещо като руса перука. И по-точно, едни много познати сламени къдрици. Касис не каза нищо повече, само събра полите на роклята си и хукна нанякъде.

Учителката ѝ по математика не беше в стаята си, ала нещата ѝ още бяха там, непокътнати. Мръсни дрехи, набутани небрежно в гардероба, някакъв сборник със задачи на нощното шкафче – нищо необичайно, нищо издайническо. Наведе се, за да погледне под леглото – нищо. Но така успя да забележи кожената чанта, изоставена на земята встрани от нощното шкафче. Грабна я, седна върху пухените завивки на леглото и се зае да тършува вътре.

Оранжева карнавална маска, празно шише от орхидеен ликьор, няколко монети… Касис замалко да захвърли отчаяно чантата, когато зърна на дъното плик за писма. Издърпа го – не беше запечатан. С треперещи пръсти бръкна вътре и извади лист, изписан с тънък, нечетлив почерк.

Касис не разбра нищо от това писмо. Какъв план, каква беше тая Жасмин? Все въпроси без отговор. Но едно нещо ѝ стигна, за да си отдъхне, за да потвърди подозрението си – подписът накрая.

Принцесата смяташе, че Улун бе намерил начин се предреши успешно като Липа – като момиче, което да ѝ стане учителка – само за да се вмъкне в двореца и да отмъсти на баща ѝ, задето го е прогонил от имперския съвет. Или засега не виждаше друго обяснение за случилото се. Касис за пръв път в живота си изпита омраза – чиста неприязън към убиеца, и задоволство, че и той бе намерил края си, а след това я завладя съкрушаващо чувство за вина – нали именно тя бе уредила срещата между двамата.

След краткото разследване, в което девойката си позволи да се впусне – след като намери обяснение за себе си, в което искаше да вярва – нямаше вече сила, която да я задвижи напред и която да ангажира ума ѝ, и така Касис започна малко по малко да осъзнава истината.

Баща ѝ го нямаше вече. Тази мисъл, която в началото не искаше да приеме, това невъзможно събитие, което все пак се беше случило… Беше ли се случило? Не, не можеше да повярва, не можеше да е вярно! Тя седеше в тишината, съзнанието ѝ не разбираше какво става, не чувстваше нищичко, ала тялото ѝ разбираше много добре – едри сълзи закапаха от очите ѝ, гърдите и раменете ѝ се разтресоха конвулсивно при опита да си поеме въздух, главата и крайниците ѝ натежаха и се сковаха, като че бяха от олово.

В онзи миг не се интересуваше от ничие бъдеще, нито можеше да си спомни каквото и да било от миналото – оставаше ѝ само парещото, кухо настояще. Не я беше грижа какво ще стане с Империята, не възприемаше случилото се като всеобща катастрофа – това беше нейната трагедия и нейното мъчение, нейното семейство, нейният татко, който никога повече нямаше да я прегърне, макар и приживе да го беше правил рядко. Тя не проумяваше как може да му се е сърдила за това – сега, когато го беше изгубила, разбра как той всъщност винаги е бил до нея, усети вцепенението от това него да го няма на света, безвъзвратно, наистина, завинаги.

И това я прогори отвън и отвътре, вече не я свърташе на едно място, затова побягна вън от стаята, смъкна се с препъване по стълбите, излезе в портокаловата градина – любимото им място – тичаше из алеите като лабиринти и преджапваше през поточета и фонтани. Накрая се свлече на тревата в средата на една просторна поляна. И запя. Майка ѝ и беше казвала много пъти, че в песента на една принцеса има особена магия. И че в радост и тъга, с песен на уста, животът сякаш се подреждаше от само себе си и тръгваше в желаната посока. А ако не друго, музиката поне носеше утеха.

Касис пееше, крещеше и шепнеше, докато накрая не прегракна съвсем, положи изтормозената си глава на земята и, молейки се всичко случило се да е било само един ужасен кошмар, загуби съзнание.

В двореца обърнаха всичко с краката нагоре, за да намерят изчезналата принцеса – след смъртта на императора никой не предполагаше, че е възможно да стане по-зле. Накрая някой забеляза на една от поляните в двора новопоявило се дърво – стройна, напъпила вишна.

В този ден Касис разбра, че – като майка си – е родена под знака на Бехе.