45 Писмото

За Касис това утро не беше по-различно от което и да е друго. Стаята ѝ бе подредена, дрехите ѝ за деня я очакваха на изящно декорираната като горски клонки закачалка, а ако дръпнеше теменужените пердета, щеше да види градината с натежалите портокали и лъчите на ранното слънце щяха да я помилват закачливо по носа. Като всяка друга сутрин тя се събуди искрено щастлива, че е жива, и затананика любимите си песни, докато разресваше пред огледалото косата си. Мечтаеше за вечерта, когато в палата бе организиран рецитал на старинна поезия и тя, редом с други младежи и девойки от знатно потекло, щеше да очарова публиката с ясния си глас и с вечните думи на мъдрите поети.

Влезе в трапезарията тъкмо навреме за закуска, ала вътре нямаше никого. Масата беше празна, без покривка дори. Разходи се наоколо, но нямаше следа от прислугата. Излезе и със ситни, но бързи крачки започна да обикаля коридорите, търсейки някакъв знак, някой, когото да попита – усещаше, че нещо нередно се беше случило.

На горния етаж се размина с отговорника на замъка, който като никога бе свалил очилата си и заедно с тях – надменната си физиономия, и изглеждаше истински угрижен. Това уплаши малката принцеса повече, отколкото празната трапезария. Касис се обърна след него и го запита нетърпеливо:

– Извинете, господин отговорник, но кажете ми, какво става? Няма закуска, сякаш няма жива душа из целия Ърл Грей…

Мъжът се сепна, току-що забелязал, че не е сам в коридора, спря се, видя я и помръкна дори повече.

– Принцеса Касис? Нима още не знаете…
– Да знам какво? Ще полудея! – повиши тон момичето, а лошите предчувствия и различните предположения, кое от кое по-ужасни, се сбиха като глутници вълци вътре в главата ѝ. Отговорникът въздъхна тежко.
– Не исках аз да бъда този, който да Ви го съобщи. Особено по този начин. Но вижте, баща Ви… Императорът… Намерен е мъртъв. В кабинета си, приел форма на змия, увит около трупа на отдавна прокудения съветник Улун. И това – той вдигна ръка, в която държеше нещо като руса перука. И по-точно, едни много познати сламени къдрици. Касис не каза нищо повече, само събра полите на роклята си и хукна нанякъде.

Учителката ѝ по математика не беше в стаята си, ала нещата ѝ още бяха там, непокътнати. Мръсни дрехи, набутани небрежно в гардероба, някакъв сборник със задачи на нощното шкафче – нищо необичайно, нищо издайническо. Наведе се, за да погледне под леглото – нищо. Но така успя да забележи кожената чанта, изоставена на земята встрани от нощното шкафче. Грабна я, седна върху пухените завивки на леглото и се зае да тършува вътре.

Оранжева карнавална маска, празно шише от орхидеен ликьор, няколко монети… Касис замалко да захвърли отчаяно чантата, когато зърна на дъното плик за писма. Издърпа го – не беше запечатан. С треперещи пръсти бръкна вътре и извади лист, изписан с тънък, нечетлив почерк.

Скъпа Жасмин,

С всеки изминал ден Империята се доближава до целта си. Вече разполагат с познание, което ще им позволи да изпълнят плана си съвсем скоро. Аз съм безсилен да разубедя съветниците. Не знам как да постъпя.

Надявам се ти да си добре. Това сигурно ще бъде последното ми писмо, струва ми се твърде опасно и за двама ни да продължим кореспонденцията си. Ще ми се да бях избягал с теб, но просто няма начин. Както и да е, аз вярвам в луните и в силата им над хорските дела и съдби, така че съм сигурен, че накрая всичко ще се нареди. Вярвай в луните, Жасмин, само на тях можеш да вярваш.

И още нещо. Жасмин, обичам те. И ако и ти ме обичаш, ще забравиш за всичко това. Ако ме обичаш, никога не стъпвай пак в Империум. Послушай ме, умолявам те.

Улун

Касис не разбра нищо от това писмо. Какъв план, каква беше тая Жасмин? Все въпроси без отговор. Но едно нещо ѝ стигна, за да си отдъхне, за да потвърди подозрението си – подписът накрая.

Принцесата смяташе, че Улун бе намерил начин се предреши успешно като Липа – като момиче, което да ѝ стане учителка – само за да се вмъкне в двореца и да отмъсти на баща ѝ, задето го е прогонил от имперския съвет. Или засега не виждаше друго обяснение за случилото се. Касис за пръв път в живота си изпита омраза – чиста неприязън към убиеца, и задоволство, че и той бе намерил края си, а след това я завладя съкрушаващо чувство за вина – нали именно тя бе уредила срещата между двамата.

След краткото разследване, в което девойката си позволи да се впусне – след като намери обяснение за себе си, в което искаше да вярва – нямаше вече сила, която да я задвижи напред и която да ангажира ума ѝ, и така Касис започна малко по малко да осъзнава истината.

Баща ѝ го нямаше вече. Тази мисъл, която в началото не искаше да приеме, това невъзможно събитие, което все пак се беше случило… Беше ли се случило? Не, не можеше да повярва, не можеше да е вярно! Тя седеше в тишината, съзнанието ѝ не разбираше какво става, не чувстваше нищичко, ала тялото ѝ разбираше много добре – едри сълзи закапаха от очите ѝ, гърдите и раменете ѝ се разтресоха конвулсивно при опита да си поеме въздух, главата и крайниците ѝ натежаха и се сковаха, като че бяха от олово.

В онзи миг не се интересуваше от ничие бъдеще, нито можеше да си спомни каквото и да било от миналото – оставаше ѝ само парещото, кухо настояще. Не я беше грижа какво ще стане с Империята, не възприемаше случилото се като всеобща катастрофа – това беше нейната трагедия и нейното мъчение, нейното семейство, нейният татко, който никога повече нямаше да я прегърне, макар и приживе да го беше правил рядко. Тя не проумяваше как може да му се е сърдила за това – сега, когато го беше изгубила, разбра как той всъщност винаги е бил до нея, усети вцепенението от това него да го няма на света, безвъзвратно, наистина, завинаги.

И това я прогори отвън и отвътре, вече не я свърташе на едно място, затова побягна вън от стаята, смъкна се с препъване по стълбите, излезе в портокаловата градина – любимото им място – тичаше из алеите като лабиринти и преджапваше през поточета и фонтани. Накрая се свлече на тревата в средата на една просторна поляна. И запя. Майка ѝ и беше казвала много пъти, че в песента на една принцеса има особена магия. И че в радост и тъга, с песен на уста, животът сякаш се подреждаше от само себе си и тръгваше в желаната посока. А ако не друго, музиката поне носеше утеха.

Касис пееше, крещеше и шепнеше, докато накрая не прегракна съвсем, положи изтормозената си глава на земята и, молейки се всичко случило се да е било само един ужасен кошмар, загуби съзнание.

Пощенски сокол

В двореца обърнаха всичко с краката нагоре, за да намерят изчезналата принцеса – след смъртта на императора никой не предполагаше, че е възможно да стане по-зле. Накрая някой забеляза на една от поляните в двора новопоявило се дърво – стройна, напъпила вишна.

В този ден Касис разбра, че – като майка си – е родена под знака на Бехе.