44 Бехе и Боас

Жасмин се готвеше за втори удар, когато осъзна фаталната си грешка. Раненото змийско туловище се разтресе, сенки като гъст дим закълбяха около него и след като тъмнината се разсея, момичето зашеметено различи човешка фигура, лежаща на пода до трупа на животното.

Улун, в дрехите на императора, задъхан, с изпито и изтощено лице, тъмноморави ивици под хлътналите очи, изглеждащ по-зле от всякога, но… напълно жив и невредим.

– Благодаря ти, Жасмин… Мислех си… че ще остана завинаги… затворен в това… старо тяло – на пресекулки изрече той и понечи да се изправи.

Разбира се. Бехе и Боас. Убийството бе единственият начин да се вселиш в някого, и пак убийството беше единственият начин да се измъкнеш. Отново заблудена, отново направена на глупачка! Беше постъпила точно според желанията на Улун, а всичките му провокации и опити да я разгневи дотолкова, че да го нападне, сега ѝ се струваха тъй очевидни. Но късно.

Хвана я яд, стисна зъби и реши все пак да приключи започнатото. Запристъпва към изнемощелия маг, без да изпитва и капка жал към него, готова да посегне. Ала Улун не ѝ се остави – с усилие успя да се претърколи и мигом стана невидим. Жасмин се наведе, заопипва пода, заслуша се внимателно, но не съумя да го намери. Не беше разумно да клечи така беззащитна, затова се придвижи към вратата, за да препречи пътя му към изхода. Трябваше да действа – с всяко забавяне от нейна страна силите му се възстановяваха и накрая щеше да бъде невъзможно да му стори каквото и да било.

И сега какво? Страхът я парализира. Можеха да си играят цяла нощ на криеница в този кабинет, безрезултатно. Или пък да се сблъскат още в началото и да последва жестока ръкопашна схватка с неясен край. Жасмин се огледа около себе си. „Хайде, сети се, измисли го!” – повтаряше си, докато търсеше начин да се справи с тази ситуация – двама невидими се търсят един друг. „Хайде де, кое е по-могъщо от Дарха? С какво се намира невидим човек?”…

Отговорът постепенно се избистри в главата ѝ, но това не я зарадва. Вторачи се в туловището на боата, което лежеше безжизнено на пода. Кръговратът на живота и смъртта. Трябваше да затвори кръга, трябваше да използва силите на Бехе и Боас.

Но щеше ли да успее? Никога не го беше правила. Защо винаги единственото решение се оказваше най-трудното? Жасмин пое дълбоко въздух и отново се разля из стаята, без плът, без форма, без обем. Сетне съсредоточи енергията си в една точка, точно в змията.

Нещо я всмука навътре като водовъртеж, почувства се като прецедена през люспите, а след това усети тялото си тясно, издължено, гъвкаво и силно, усети и твърдата земя под себе си, както и един спотаен човешки силует в ъгъла на стаята. Съзнаваше, че контролът над новото тяло не е пълен, че щеше да ѝ бъде трудно да се задържи дълго в люспестата обвивка, затова се напъна с всички сили и се стрелна малко непохватно, но ефективно, към източника на топлина.

Улун изстена и размята ръце и крака в опит да се освободи. Още бе твърде уязвим и изнемогнал от претърпяната трансформация, не се беше намирал в собственото си тяло от толкова време. Жасмин се увиваше и затягаше около него, от начало колебливо, после – все по-настървено, решена да стигне до края. Единственият му шанс беше да премине в безплътно състояние, но той знаеше, че силите няма да му стигнат – не и толкова скоро след отделянето от тялото на императора.

Умопомрачението му беше пълно, ала една искрица надежда блесна за последно, съвсем бледа и мъждукаща, но достатъчна, за да го окуражи да изплюе с мъка думите:
– Няма… значение… Те… тръгнаха… днес.

…Значи това беше? Всичко свършваше, просто така, само след миг нямаше да го има, нямаше да има утре за него, щеше да изчезне завинаги? Поразен от това всепоглъщащо чувство за празнота, за край, за това, че времето спира за него, той се задушаваше не толкова от впитите в него змийски спирали, а от внезапния и неизбежен свършек на живота му. Нетърпимата болка изведнъж спря, изместена от глухота и тъмнина.

Последното, което изцъклените му очи видяха в този тъжен свят, не беше таванът, а ликът на Касис и една вечна, слънчева усмивка.

Змийското тяло изхвърли Жасмин – не можеше да се задържи вътре нито миг повече. Беше като ударена от гръм. Това, което бе извършила току-що, последните думи на Улун, двата трупа – змийски и човешки – преплетени на пода… Сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Тя хукна към вратата, после навън по коридора, тичаше и ридаеше, надолу по стълбите, един отворен прозорец, скочи през него, без да се замисли, строполи се в градината и побягна към задната ѝ част. Прекоси по моста изкуствения поток, сви надясно, към конюшните, където държаха и пегасите. Страхът ѝ от ездата в онзи момент се изпари – другият страх я беше завладял напълно.

Жасмин използва дървената преграда за отскок и се вмъкна в отделението на един седефен пегас. Откачи от куката на стената въжето, свързано с оглавника му, за да го освободи, и се метна бясно върху крилатия кон. Едва захваната за него, го плесна по врата, той изцвили, прескочи преградата и препусна устремно напред. Жасмин го насочи към задния изход, на източния склон на Имперския хълм, където портата в ограждащата стена беше отворена – знаеше, че вечерно време там приемат големи доставки в каляски и други товари. Профуча покрай стражите, които се развикаха и я погнаха, препусна директно през военния лагер, сред палатки и маршируващи доброволци, които се опитаха да блокират пътя ѝ, но с подскоци и прехвърчания пегасът се справи с тях.

А когато най-сетне видя пред себе си свободно, обширно поле, се засили, преглътна и последния останал страх от летенето, и с леко потупване даде знак на пегаса да се издигне във въздуха. Единствената мисъл, пулсираща в главата ѝ, бе да догони, да изпревари невидимата армия, която вече имаше солидна преднина, ако можеше да се вярва на Улун поне за това. Летеше шеметно на изток, а зад гърба ѝ слънцето залязваше с красиви портокалено-виолетови багри.

Жасмин нямаше как да забележи, че един от войниците в лагера, пробвал да я спре, беше Женшен. Той обаче я видя, разпозна я и, втрещен, изтърча директно при Ев, който лочеше вода от едно корито. Момчето зарови ръце в гривата му и го погледна право в очите с онази така типична за него решителност.

– Ев, друже… Разхожда ли ти се?

Конят изпръхтя одобрително. Женшен скочи на гърба му, хвана юздите и се наведе напред, за да продума надъхващо в ухото му:

– Добре, тогава тръгвай! И тичай, както никога досега не си препускал през живота си.