43 Дарха

Касис се оказа схватлива ученичка. Справяше се с основните понятия и идеи. Затрудняваше се от по-завъртяните задачи, но с нужните подсказки стигаше до правилния отговор. Жасмин си наложи да е търпелива – изкуши се още след първия урок да помоли принцесата да се срещне с баща ѝ, но не се поддаде на този си импулс. По-разумно бе да изчака, да послухти из двореца, да измисли най-правилния начин, по който да постъпи. Пък и статутът ѝ на имперска учителка ѝ носеше някои привилегии. Една от тях бе, че Касис настоя да тренират заедно езда на пегаси. Жасмин не беше яхвала дори пони, а от пегаси направо се страхуваше, но склони, за да се сближи още с принцесата, и за да запълни времето си.

Само че не биваше да се бави много – под привидното спокойствие в палата се криеше сподавено вълнение, можеше да предположи, че се готвят да атакуват съвсем скоро. Не успя да посети военния лагер, спретнат край стената на града, но дочуваше разговорите на стражи, минаващи през палата – беше ясно, че и воините са в готовност.

И така, близо месец след празника на Империята и след като беше допусната в двореца, Жасмин реши, че е крайно време да действа.

– А какво става, когато добавим още един такъв извитичък символ? – попита ентусиазирано Касис в края на урока, гледайки учителката си с големи, питащи зелени очи, на които човек не можеше да откаже. – Виждала съм го в някои стари записки в библиотеката.
– Тогава получаваме двоен интеграл – изрече с меден глас Жасмин и за да задоволи любопитството ѝ, се впусна в обяснение. – Това означава, че функцията след двата символа е функция на две променливи. А ние с теб все още не сме разглеждали такива функции, но понеже си любознателна, ще ти дам пример. Представи си, че можеш да летиш из замъка, но не летиш свободно, а по някакво правило – това правило е функцията. Да речем, че се получава нещо като игра. Започваш от ъгъла на коридора – там е нулата. Правиш три стъпки напред и една наляво. Поглеждаш функцията и с нея можеш да пресметнеш дали трябва да политнеш нагоре, към спалнята ти, или надолу, към страшните подземия. Освен това функцията ти казва и колко точно стъпки нагоре или надолу трябва да се преместиш – не е ли магическо?

– Ахааа, тогава посоката ми на летене и разстоянието, което прелитам нагоре или надолу, ще зависи от това как се движа спрямо пода?
– Точно така.
– И тогава двете променливи са всъщност координатите ми в равнината на пода, измерени спрямо стените, започващи от ъгъла, избран за нула, нали?
– Хм, значи няма само бръмбари в тази твоя хубава главица – хем се пошегува, хем я похвали Жасмин. – Или ако има, са бръмбари-математици.
– Ихаааааааа! – зарадва се ученичката. – Това е много странно. По същия начин ли работи, ако добавяме още символи за интеграл отпред? В смисъл, броят променливи отговаря на броя на символите?
– Защо ти е да добавяш още символи? – вметна нехайно Жасмин, стараейки се да не издаде подозрението си.
– О, аз не искам, и един само ми стига. Само че при татко и в библиотеката съм виждала и с още символи отпред – три, четири, даже пет… И ми стана чудно дали ако се движиш и променливите са толкова много, значи и измеренията са повече и защо…

– Нееека засега оставим измеренията настрана и се спрем само на функции с една променлива – прекъсна я учителката с усмивка, едва сдържайки вълнението си. Това момиче явно беше виждало тайните изчисления на Империята, добре че не разбираше на какво се бе натъкнала. Жасмин знаеше от Шало, че математиката играеше важна роля в древните астрономически заклинания, чрез които се постигаше контролът над луните. Стисна устни, за да не я попита дали помни какви точно са били функциите и кога ги е виждала, вместо това се пресегна да я потупа по рамото и заръча:

– Стига толкова за днес. За домашно да решиш последната задача от листа, лесна е.
– Ти винаги така казваш! – засмя се звънко Касис. – Само че мен не ме бива като теб в тия сложни работи. Но виж, почти съм сигурна, че мога да пея и да танцувам по-добре от теб, така че има някакъв баланс, а?
– Ти си имперска дъщеря, а аз – скромна учителка. Не можем да говорим за баланс тук – закачливо отвърна Жасмин и преди знатната девойка да беше хукнала нанякъде, я спря със сериозен тон, взирайки се настоятелно в очите ѝ. – Касис, знам, че Негово Величество е безкрайно зает в тези опасни и напрегнати времена, но имам нещо важно да му съобщя лично. Бих искала да го посетя, та дори да е за съвсем кратко. Ако ти го помолиш, със сигурност ще се съгласи.

Касис изви устните си в прелестна усмивка и изчурулика:
– Разбира се, че ще го помоля, още днес! Ти си страхотна, даже искам някой път да те поканим на нашата трапеза. Не знам дали това ще стане, но свиждане мога да ти уредя, особено щом е важно.
– Благодаря ти от сърце, принцесо – признателно ѝ кимна Жасмин и погледа известно време как буйната ѝ коса пламтеше по гърба, докато се отдалечаваше с препускане под лъчите на обедното слънце.

Призоваха я след вечеря, императорът склонил да ѝ отдели от времето си, преди да се отдаде на заслужена почивка. Един страж я съпроводи до императорския кабинет и ѝ позволи да влезе вътре. Цареше хаос от книги, карти и писма, по стените бяха окачени старинни оръжия, имаше изящен стъклен скрин, в който се пазеха скъпи комплекти за чай, а пред прозорците бяха спуснати плътни червени пердета. Императорът предпочиташе уютно и изолирано място за работа, а това, че не беше разтребвано, говореше, че не се допускат често слуги вътре.

– Добър вечер, госпожице Липа Мил.

Той седеше в дъното на кабинета, зад бюрото си, на твърд махагонов стол с величествени резбовани орнаменти. Императорът – достолепен, замислен, критичен. Още беше с официалната си роба, този път в тъмнолилаво, следвайки примера на дъщеря си Касис. Жасмин не можеше да повярва, че вътре в този внушителен възрастен мъж с абаносови коси и тънки мустаци се криеше някогашният ѝ другар, онова наплашено от елфите момче.

Щеше да бъде ужасно неловко, ако Женшен грешеше, ако тя не беше разбрала правилно случилото се, ако пред нея наистина стоеше императорът, цял-целеничък и непокътнат. Ала той се беше издал донякъде – поздрави я първи. А и нещо в гласа му, нещо в пронизващия му поглед ѝ напомняше непогрешимо на Улун.

– Добър вечер, Ваше Величество.

Беше се отказала от това да контролира тона си. Вече не можеше. Думите се откъснаха от устата ѝ с дълбокия, плътен тембър, с който бе говорела винаги, и прозвучаха почти предизвикателно. Императорът усети това. До момента навярно е имал своите колебания коя е тя и защо иска да го види, но след като размениха тези на пръв поглед тривиални поздрави, не остана място за съмнение – той я разпозна. А тя беше готова да му се разкрие.

– Мина толкова време… Нека не се церемоним повече – изрече внимателно той след дълга пауза. Нарочно я огледа от глава до пети и заговори отново със саркастична усмивка. – Трябва да призная, че изглеждаш много добре. Но преди май те харесвах повече.

С един-единствен рязък жест Жасмин издърпа едновременно перуката и мрежата за коса под нея и ги захвърли гневно на пода. Тъмните кичури паднаха от темето към раменете ѝ като приплясване на гарванови криле, а в безизразните светли ириси се прокрадна пламъкът на някаква емоция за пръв път откакто момичето бе сложило цветните лещи.

– Не мога да кажа същото за теб – хапливо му отвърна тя. – Макар че добре си се уредил. Струва си да пожертваш младостта си за имперския престол, а?

Той помръкна, усмивката залезе от лицето му. Изглеждаше сякаш съжаляваше за стореното.
– Не съм искал това. Ако имаше друг начин…
– Ако имаше друг начин и ти го беше предпочел пред това тук, нямаше да изпитвам силното желание да прокарам кинжал през гърлото ти. Но понеже вече се е случило така, явно и на мен не ми остава друго – изсъска Жасмин. Колкото повече го гледаше, толкова повече се разгневяваше, натрупалите се неприязън и отвращение избиваха неукротимо и тя се оставяше на агресията да я завладее. А той, напротив, седеше спокоен и невъзмутимо я попита:

– Затова ли си дошла? И ще приключиш с всичко веднага? Без да ми зададеш някои въпроси, без да чуеш какво имам да ти кажа?
– Говорѝ си до утре, ако искаш, няма да повярвам на нито една дума.
– Ах, значи най-накрая си загърбила момичешката си наивност. Следователно, вече си се досетила, че от самото начало знам коя си. Че те допуснах в Ърл Грей с идеята, че рано или късно ще се стигне до този момент.

Момичето присви очи – това не ѝ беше минавало през главата, но сега, когато той го изрече, ѝ се стори логично.

– Само не се опитвай да ме убедиш, че си искал да се върна, че всичко се случва според плана ти…
– Не, тъкмо обратното, много съм изненадан, че си тук – кротко продума императорът. – Даже съм в настроение да ми разкажеш как се случи това. Останал бях с впечатлението, че отдавна си напуснала Империум.
– Избягах надалеч, да, но се върнах… За да заваря какво? Теб… Ти, в тялото на мъртвия император… Извратено – ужасеният ѝ глас се сниши почти до шепот. Мъжът насреща ѝ допря длани една до друга някак умолително.
– Да си поговорим човешки, все пак някога бяхме приятели. Не – все още сме приятели. Твърде много ли е да разменим две слова, преди да тръгнеш да прокарваш кинжал през гърлото ми? Кажи ми първо как разбра истината за мен.
– Не беше особено умно от твоя страна да танцуваш на празника на Империята пред всички. Някои магове долавят невидимото за очите.
– Ясно, имаш си приятелче влечуго.

Споменаването на Женшен я накара да трепне, но тя бързо се овладя и пак превключи на злобна вълна.

– А на теб как ти просветна, че съм аз? И защо изобщо ти пука за мен, не си ли твърде зает да си правиш невидима армия?

Императорът мълча известно време и накрая отсече недоволно:
– Всъщност Шало ми каза. Не съм сигурен как те е познал. И ме нагрубяваш с тези обвинения. Откъде си толкова убедена, че следвам плана на императора? Не ти ли е хрумвало, че може да съм го убил именно за да го спра?

Наглостта, с която той я лъжеше, я пронизваше като отровно жило. Не желаеше да се замисля над думите му – дълбоко в себе си просто знаеше, че той е виновен за всичко, или може би отчаяно ѝ се искаше да е така. Искаше ѝ се той да олицетворява всички злини и проблеми и с един удар да успее да се отърве от тях наведнъж.
– Значи затова го уби? За благородната кауза?

В черните му очи блесна капка на печал.
– Направих го, защото вярвам, че това е правилното решение. Опитай се да ме разбереш – ако се беше сближила с него, ако знаеше за плановете му, и ти щеше да го убиеш. Експерименти с деца, терор над родените под знака на Дарха, изоставени на произвола на съдбата имперски земи, измами, илюзии, потисничество над йеренците в Бергамотените планини, и разбира се – прословутото нападение. Аз имах шанса да спра всичко това и го направих, с цената на един човешки живот. Сега Империята е в ръцете ми, мога да постъпя, както намеря за добре. И ти можеш да стоиш редом с мен. Както преди.

Жасмин прехапа устни, издайнически сълзи напираха да се търкулнат надолу по свръхбледото ѝ лице и за да ги възпре, тя кресна:
– Лъжеш! Ами събирането на бременни жени? Ами военният лагер? Не виждам да си го разпуснал…

Императорът се изправи.

– Защото войска наистина ни е нужна. Елфите ще ни нападнат, разбираш ли? Империята има шпиони, видели са подготовката, строят совалки, разработват експлозиви… Знам, че си мислиш, че си една от тях, но е време да приемеш истината. Никога не си била елф и никога няма да бъдеш. А Лишеният народ, воден от ламтеж за ресурси и власт, ще ни атакува и пороби, ако не защитя страната ни. Също както атакува и изби рода ми, въоръжавайки йеренските предатели. Проумей го, Жасмин, вече не иде реч за звездни карти, изчисления и игрички, не става дума кой е добър и кой – лош, всичко е въпрос на оцеляване. И на принципи.

Зрънце на съмнение поникна, покълна за миг в ума ѝ. Възможно ли беше? Елфите, които бяха отпратили родителите ѝ към смъртта. Елфите, съучастници в избиването на семейството на Улун. Елфите, които не мразеха хората, но които не биха се спрели да ги използват и потискат, ако прогресът го изискваше. Противоречията я разкъсваха като нокти на див звяр, а нямаше особено много време за размисъл на разположение.

Усетил колебанието ѝ, императорът се подсмихна триумфиращо, подигравателно.
– Никога няма да се научиш, момиче. Това, че винаги си се прехласвала по мен, не значи, че можеш да ми имаш доверие, тъкмо обратното – значи, че ми позволяваш да те манипулирам както си искам.

Вбесена, тя се устреми към него, рязко се подпря с ръце на бюрото му и надвесена към него, взирайки се в тия празни, подли очи, изръмжа:
– Всичко е лъжа, така ли?
– Не съм казал това. А и понякога истината е най-добрата лъжа. Въобще понятието за истина и лъжа е толкова детинско. Всичко е въпрос на вяра. И когато смениш вярата си, е нормално някои неща вече да ти се струват измамни – спокойно ѝ обясни той, без да отмества поглед от лицето ѝ. Жасмин беше на косъм да се отдаде на бушуващата ярост, на изгарящото желание за мъст, но трябваше да зададе още един въпрос.

– А писмата ти? И особено това последното… Ще ми кажеш ли нещо за това?
– Какви писма? – попита той нехайно, почти учудено, все едно не знаеше за какво става въпрос.

Това беше последната капка, която преля чашата на омразата ѝ към него. Жасмин мигом потъна в сенките и се насочи към окачените по стената оръжия. Опита се да смъкне оттам един изцяло черен кинжал, но той бе твърде здраво закрепен – острието му само прозвънтя злокобно при допира си със стената, когато тя го разклати. Императорът забеляза вълнението около оръжията и с все така надменен тон ѝ викна:

– Не бързай толкова, Жасмин. Знаеш ли случайно под кой знак е роден императорът? Иска ли ти се да разбереш?

Тя пренебрегна заплахата му, трябваше възможно най-скоро да се сдобие с кинжала. Все пак хвърли бърз поглед през рамо. Противникът ѝ беше изчезнал. Прималя ѝ – само това липсваше, Улун да беше запазил умението да става невидим. Оказа се дори по-лошо – към нея се стрелна огромна императорска боа.

От всички животни, защо точно змия? Момичето се опита да се отдръпне, но боата беше по-бърза и с ловко движение се вкопчи в нея и затегна хладни серпентини около тялото и крайниците ѝ. Обездвижена, беззащитна, Жасмин си наложи да се пребори с пристъпа на паника. „Това е само поредната тренировка, това е просто Женшен, нужно е да запазя самообладание и да постигна състояние на безплътност, нищо повече…” Ала Женшен никога не я бе стискал толкова силно, толкова хищно. Да се остави на страха означаваше да се остави на случайността, на надеждата, че в предсмъртната си агония някак ще отключи уменията си и ще се спаси, но не можеше да поеме този риск.

Противно на всякакви инстинкти, девойката отпусна мускулите си, затвори очи, помъчи се да се абстрахира от затягащата се хватка на кошмарите ѝ, постара се да се почувства лека, ефирна, досущ лъч светлина… Не се получи, но тя беше свикнала с това, множеството среднощни упражнения я бяха научили, че трябва да прояви твърдост и упорство, и независимо от всичко да запази спокойствие, макар и да се люлееше на тънка нишка между живота и смъртта. Само от нея зависеше да наклони махалото в нейна полза.

Съсредоточи се върху усещането от допира на люспите, спомни си онзи почти приятен гъдел, когато Женшен се плъзваше по краката ѝ, а след това змийската му прегръдка, и онова чувство точно преди да успее да се разтвори във въздуха – чувството, че се слива в едно със своя пленител, а после – че се рее вътре и извън, сякаш тялото ѝ се разпадаше на безчет миниатюрни частички, които трептяха, а после скоростта – онова безкрайно удоволствие от това да се движи със скоростта на светлината, първо тук, после там, навсякъде, нямаше никакви сетива, не беше материална, представляваше чиста енергия, разлята из цялата стая…

Добре че се осъзна навреме и сложи край на безплътната си еуфория – отново в човешка форма, все още невидима, тя се оказа зад бюрото на императора. На земята край стената с оръжията видя как гигантската боа, усукана около нищото, се гърчеше в опит да се освободи от собствената си клопка. Сега бе моментът да контраатакува – разполагаше с малко време, докато змията се разтегнеше.

Започна трескаво да рови в чекмеджетата – все в някое трябваше да има нещо остро, нещо подходящо. Писма, въгленови пръчки, тефтери, лупа… Продълговат кожен калъф. Радостта грейна в нея, когато вътре намери нож за хартия. Грабна го и се насочи пъргаво към змията, която още се стараеше да заеме удобна форма.

Сърцето на Жасмин туптеше бясно, замах с всичка сила, молитва към луните… Целеше се под главата на боата. Острието потъна в гладката, кафеникава кожа. Ужасяващо изсъскване раздра тишината.