41 Естрагон

Валцер повика подкрепления и ето че Чай и Теа се озоваха на борда на един елфски хвърколет – неповторима метална машина с множество криле, витла и перки, с размерите на поне три въздушни каляски, която можеше да развие скорост, много по-висока от каквото и да било в Империята. Старците в захлас зяпаха през прозореца, а Чай дори възкликна:

– Ех, ако имахме една такава машина, за да прекосим планините…
– Никой от нас не е достатъчно изчаткал, че да се опита да премине през Бергамотената пустош. Дори и на хвърколет. Нямаме и причина да го правим – намеси се Валцер. – Скоро кацаме в Блерио – градът, където в момента се намира Естрагон.
– Естрагон? Това ли е името на водача ви? – попита Теа. Елфът я погледна озадачено и след кратък размисъл обясни:
– Няма такова нещо като водач. Ние не сме империя, че да ни трябва император, както на вас. Естрагон е… Сложно е да се обясни. Като го видите, ще разберете какво имам предвид.

Полетът беше лек и приятен. Дотолкова, че господин и госпожа Мил успяха да се унесат в дрямка за кратко. Все още не бяха напълно отпочинали. Дори кацането не ги събуди, но след това Валцер се видя принуден да ги поразбута. Бяха пристигнали в Блерио – един от основните елфски центрове за изобретения и най-вече за проектиране и производство на летателни апарати.

Мястото на кацане въобще не подсказваше, че се намират в град – всъщност все още бяха сред природата, но високите жълти треви бяха заменени с тъмни и избуяли храсталаци. Беше си и доста хладно – в сравнение с меките сезони в Империята, които се преливаха в един почти вечен летен блян, тук студът бе по-често срещано явление от жегата. Валцер изведнъж се спря и застана върху нещо като кръгъл капак на шахта, скрит добре в растителността. Направи им знак да го последват.

– Готови ли сте?

Чужденците кимнаха и в миг капакът се разтвори, разделяйки се на две половини, които хлътнаха навътре в земята и тримата пропаднаха в една широка тръба, която отпървом бе отвесна, ала после започна да криволичи почти хоризонтално под земята, и въпреки че би трябвало да загубят първоначалния си импулс и да спрат заради триенето, някаква незнайна сила ги тласкаше все напред по металния тунел. Чай и Теа толкова се изненадаха, че дори не понечиха да използват левитация, за да овладеят положението.

Постепенно свикнаха с този начин на придвижване и дори им хареса – чувството беше като да се спускаш по безкрайна пързалка.
– Що за магия е това? – провикна се развълнувано Чай. В нито една книга не се споменаваше, че елфите владеят силите на Фирине или подобни на тях.
– Магия ли? – подсмихна се в отговор Валцер, сякаш през цялото време беше чакал да им отвърне точно на този въпрос. – Вие, които престъпяте този праг, магия всяка тука оставете. Това е наука.

Въпросът им сякаш подсети елфа за нещо и той попита на свой ред:
– Винаги съм се чудил вие хората как разбирате под кой знак се е родил някой?
– Ами, хвърляме новороденото нанякъде и ако падне, значи не е родено под знака на Фирине – лежерно отвърна Чай. Валцер примигна, не особено очарован от шегата, а Теа се изкикоти и обясни:
– Всъщност в миналото хората наистина са нямали метод да го разберат и са чакали детето самò да покаже някакво умение. Но имперските астрономи извели една формула, която и до ден днешен се ползва в комбинация със звездни карти, лунни диаграми и справочници, за да се изчисли коефициент, според който се определя знака.
– Това значи ли, че деца, родени на едно и също място по едно и също време, се раждат под еднакви знаци? – полюбопитства Валцер.
– Харесва ми как мислиш – похвали го Чай. – Но не, във формулата има още други параметри освен място и време, така че подобна зависимост въобще не е толкова често срещана, колкото би следвало. Чудото на магията, ако щеш.

Тръбата вече се отправяше надолу, по-надълбоко под земята. Тримата започнаха да пропадат все повече и повече, докато накрая стигнаха до една площадка, пригодена за приземяване, и Валцер обяви тържествено:
– Това е подземен полигон номер седемнадесет. Както може би ви е известно, елфските градове се състоят от две части – под и над повърхността. Предстои ви да се запознаете с подземията на Блерио.

Чай и Теа усещаха със стъпалата си под, много по-равен и як от които и да било йеренски камънаци в Империята. Метален. Наоколо всичко бе облицовано с метал. Бяха чели за елфските градове, но сега, когато това непознато подземие ги бе обгърнало в металните си обятия, се чувстваха по съвсем различен начин. Сега всичко се случваше наистина.

Тунелът се разширяваше и се разделяше на три части. Те минаха през средния проход, по чиито стени бяха разлепени какви ли не шарени плакати: за публични демонстрации на експериментални модели хвърколети, за изложение на инженерите, но и за концерти на симфоничния оркестър, за откриването на нов, изтънчен ресторант и дори за бал по случай края на лятото.

Накрая стигнаха до нещо, което можеше да се нарече площад. В центъра му бе царствено издигната реплика на балон за летене, а около него имаше алея от ситна метална мрежа. Обикаляйки по нея, можеха да се видят платформи, монтирани на различни височини по стените, пред които имаше врати – някои затворени, а други – отворени и позволяващи да се надзърне във внедрените помещения. До повечето платформи се стигаше по стълби, но по-големите бяха подвижни и можеха да бъдат смъкнати или повдигнати чрез бутони.

Осветлението се осигуряваше от стотици дребни електрически фенери, окачени по тавана, с издължена форма, прилични на сталактити. Чай и Теа щяха да забележат и други детайли от площада, но бяха твърде заети да зяпат обитателите му – гъмжеше от елфи и елфки, които бързаха по работа, или пък се разхождаха лежерно, или пренасяха товари, или се смееха с чаши в ръка, или стояха и чакаха мълчаливо нещо или някого. Разнообразието беше по-главозамайващо и от това в Империята: войници с униформи и пушки; техници с работни гащеризони; кавалери в костюми, пушещи лули и свалящи шапки на дами в ефирни рокли до земята, с къдрици, вдигнати на темето в шикозни прически и дантелени ръкавици до лактите; скромни работници по прости ризи и панталони от рипсено кадифе; готвачки с оцапани престилки, притичващи до магазините за някой забравен продукт…

– Защо сте толкова стъписани? – попита Валцер, като се обърна, усетил, че старците вече не го следваха, а се бяха заковали на едно място, за да наблюдават панаира на чужда култура, който жителите на Блерио разиграваха за тях, без дори да подозират.
– Аз съм потресен – съобщи Чай. За щастие, в глъчката никой все още не беше обърнал внимание, че на площада се бяха появили двама човеци.
– Те ще бъдат по-потресени, когато ви забележат, обещавам ви. Затова хайде да се размърдаме… – подкани войникът, но вече беше късно. Едно елфско момиче тичаше към тях, препъвайки се в твърде дългите крачоли на гащеризона си. Носеше на главата си тенджера, на чието дъно беше споено витло от хвърколет, а под тази своеобразна каска стърчеше мръсна коса с морковен цвят.

Шеметната калпазанка се спря пред Чай и Теа, впи в тях ококорените си лешникови очи, доколкото можеше – едното беше разногледо – и открехна уста от удивление.
– Сънуваш, малката – усмихна ѝ се Теа, но думите ѝ обидиха момичето и то изписука намръщено:
– Знам, че не сънувам, виждала съм хора преди. Имах даже приятелка, какво знаете вие!
– Прости ни, прекрасна млада елфска дама – намеси се Чай, по-слисан и смутен от когато и да било. – Ние сме много объркани, току-що пристигнахме…
– Не съм дама – сопна се момичето, игнорирайки останалата част от разговора. – Сега се уча и ще стана авиатор. Ще бъда, ще видите! И ще управлявам наааай-шефския хвърколет в историята. Какво знаете вие за летенето!
– Всъщност имаме доста добро понятие от… – поде Чай, но Валцер грубо прекъсна диалога, като повлече него и Теа за ръцете и бързо се отдалечи от странната елфка, която продължи да подвиква след тях „Ще бъда!” и „Ще видите!”. После ги смъмри бащински:

– Не е добра идея да приказвате с когото и да било, преди да сте се срещнали с Естрагон. Още повече с Лилиентал. Тя не е много наред.
– На мен си ми изглеждаше съвсем наред. Нека си лети момичето – вдигна рамене Чай. Валцер поклати глава.
– Няма начин да бъде пилот. Едното ѝ око е сляпо. Родителите ѝ я насърчават да стане авиоинженер, но тя си държи на своето. Както и да е, нека продължим.

Поеха по централната алея, а стъпките им отекваха при всяко съприкосновение на обувките им с решетестия стоманен под. Заизкачваха се по криволичещи стълби с парапет, които ги отведоха до широка платформа. Вратата в стената беше различна от всички останали – беше дървена. Ароматният кедър представляваше оазис сред тази пустиня от метал. Чай и Теа вдигнаха глави и видяха издълбаните в дървото думи „Рапсодия в синьо”. Валцер направи припряно движение с ръка и вратата хлътна навътре. Дружината нахълта в най-неочакваното помещение – баня.

Е… Баня може би не беше най-точното определение. Мястото изглеждаше точно като кръчма, ако не се брои, че имаше вани вместо маси и пейки, и че из въздуха се кълбяха облаци от уханни пари. Дървената ламперия също придаваше домашен уют, но най-удивителни бяха лъснатите фунии саксофони – машини за музика, по една във всеки ъгъл на стаята – от които се лееше приятна, ритмична мелодия.

Чай и Теа бяха виждали саксофони само на картинки в книги, а за елфския джаз бяха чували само някои не особено прилични думи от устите на имперски композитори, които считаха музиката на Лишения народ за… лишена от вкус. Какво ли биха казали тогава за елфите, които се киснеха блажено във ваните, току отпиваха от бокали и стъклени чаши, или си похапваха от чиниите, разположени на удобни поставки точно до главите им?

– Държа да кажа, че дори по нашите земи това е нещо екстравагантно – поясни с покашляне Валцер, явно усетил, че репутацията на народа му бе застрашена. Ала старците нямаха намерение да му четат лекция по морал – „Рапсодия в синьо” даже, май-май, само може би… им харесваше? Защо иначе биха се усмихвали така чаровно на всичко наоколо? Той разтърси глава, за да не разсъждава повече над разни очевидни неща, и ги поведе измежду пръски вода, звучна мешаница от неразличими разговори и смях, и мъгливи изпарения, през които едва се открояваха силуети на минаващи сервитьори и на хавлиени кърпи и елегантни дрехи, висящи от закачалки.

Двамата се чувстваха като в сън – от онези странни, нелогични сънища с неясни образи и необичайни комбинации от цветове и светлини, но ситуацията беше осезаемо реална, особено след като един небрежен къпещ се ги измокри. Добре че не се наложи да бродят дълго из мистичната полу-баня полу-кръчма – Валцер се спря пред една вана и сдържано обяви:

– Естрагон, имаш посетители.

Иззад парата се чу гръмотевичен смях, последван от няколко водни плясъка.

Имал съм бил посетители! Ам’че вие всите сте пос’тители, т’ва си е мойта баня все пак. Ха-ха, Валцер, ти ли си, умнико? Я ми кажи, какво им е толкоз сп’ц’ялното на тез пос’тители, че ми ги носиш тука като на тепсия?

Чай и Теа се изненадаха от тона на мистериозния за момента господин от другата страна на парната завеса, но Валцер му беше свикнал и отговори, все така спокойно и възпитано:
– Смятам, че е повече от добра идея да станеш и да се облечеш, преди да ти ги представя.

Естрагон изпуфтя заради излишното неудобство, което му причиняваха, но по последвалите звуци на плацикане, мокри стъпки и търкане на плат по кожа, посетителите му разбраха, че наистина бе последвал съвета на другия елф. Отне му известно време да се облече, но когато най-накрая пристъпи напред и разбули тайнствеността на изпаренията, на Чай и Теа им стана ясно защо.

Носеше униформа, подобна на тази на Валцер, само че морскосиня на цвят, а на главата му се мъдреха същия чифт шантави очила, каквито имаха всички военни. В дрехите му, били те и трудни за обличане, нямаше нищо особено. Но самият той бе необикновен даже спрямо елфските стандарти – сякаш беше изтъкан от контрасти. Очите му святкаха сиво-синкави, косата – бяла, застанала на клечки заради влагата, и на фона на тези светли оттенъци кожата му изпъкваше със своята мътност, с тъмния загар и нездравия си вид. Носът и скулите му бяха нащърбени с белези, цялото му лице бе изпъстрено с рани и точици, които пропълзяваха и надолу по врата му, но шалът, окичен с няколко значки, ги закриваше успешно.

Странно беше излъчването му – изражението му внушаваше едновременно младежка невинност и почти мрачна мъдрост. А телосложението му бе поредният парадокс – стройните крака го издължаваха, но не беше особено висок, ръцете му бяха силни, гърдите – стегнати, но не твърде широки, и целия му атлетичен вид беше тотално опропастен от шкембенцето, което ясно се очертаваше изпод тясната униформа. Гледайки го, човек не можеше да определи дали беше момче или старец; дали беше галантен принц или нашишкавял кръчмар; дали беше изтънчен интелектуалец или най-долен простак; дали беше добродушният покровител на елфите, или най-хитрият и двуличен измамник, вещ с оръжията. Той беше всичко това наведнъж и още, и най-щурото беше, че Чай и Теа можеха да видят всеки различен облик в него и все пак оставяше у тях усещането, че е най-обикновен елф и нищо повече.

– Ахаааа, с’га разбирам. Хора! Брей-брей! И що дирите при мен?

Гласът му беше също толкова енигматичен, колкото цялата му персона. Чай и Теа не успяха да определят тембъра му нито като нисък, нито като висок, а във всяка накъсана, сдъвкана, простовата дума се чуваше един фин звън, който намекваше, че Естрагон може би умееше да се изразява и по-изискано. Теа се покашля и с равен тон промълви:

– Ще може ли да разговаряме в по-самотна обстановка?
– Ха така, д’си дойдем на думата! А с’пругът Ви няма ли да има нещо против д’се усамотяваме? Хе-хе, ш’гувам се, и него ще го вземем. След мен!

Старците, втрещени, заситниха с късите си крачета подир Естрагон, а Валцер само поклати глава и се насочи към изхода. Не успя да го достигне, обаче, тъй като Естрагон имаше други планове за него.
– Валцер, Валцер, нак’де така? Я да се връщаш в’днага, и ти си част от кюпа вече. Хайде, хайде, имам и още работа за в’черта…

Войникът въздъхна и се врътна, за да продължи към дървената врата зад бара, през която се чу призива на собственика на заведението.

Беше влизал и друг път в кабинета му. Е… кабинет може би не беше най-точното определение. Трапезария би било по-удачно. Просторна зала, добре осветена от няколко прелестни лампиона в различни пастелени цветове и със златисти къдрички по краищата. В средата – дълга маса с бадемовидна форма, около която бяха наредени красиво тапицирани кресла. В дъното – саксофон, от който музиката едва се процеждаше, толкова бе тиха и деликатна. А стените бяха изцяло покрити с рамкирани изображения на какви ли не хвърколети – някои бяха просто чертежи на модели, прототипи; други бяха снимки и картини на реални апарати, портретиращи машините като герои – кацнали сред природата или пък разперили криле в най-приказни небеса.

– Н’станявайте се! – подкани Естрагон и сам се пльосна на едно от креслата. Би му отивало да си качи краката на масата, но той не го направи, и след първоначалния момент на разплуване в меката мебел, се стегна и зае изненадващо изправена поза за хранене. Забеляза, че погледите на Чай и Теа шареха по стените, и с гордост се похвали:

– Всички хвърк’лети, проектирани някога от нас. Ама всите, р’збирате ли? Планери, балони, орнитопт’ри, акваплани, пътнически хвърк’лети, ракети, совалки, космоветрогони – от врем’то, к’гато още вярвахме, че има таквоз нещо като космически вят’р… Ама има време да р’зглеждате колко ви душа желае, п’рво обаче хайде да ми кажете к’вото там им’те да ми казвате, че почти се пр’тесних вече.

Господин и госпожа Мил се присъединиха към него на трапезата, а след известно колебание и Валцер реши да не стърчи повече и седна до тях.

– Ха тъй, вижд’м, че вече мож’ да започваме, ама то з’почва ли се без хубава в’черя? Екзюпериииии! – провикна се Естрагон и след миг през вратата връхлетя елф в бяла престилка. – Доб’р веч’р, Екзюпери, б’дитака добър да пуснеш нещо по-живичко… Малко нощна музика, наприм’р, и ни сервирайте в’черята, ако може.

Елфът на име Екзюпери изтича до саксофона, натисна някои от клапите му и тихата джазова мелодия се смени с приповдигната песен в двойно време. После излезе, за да изпълни останалата част от задачата си.

– Екзюпери е най-д’брият готвач в цял Китл, д’знаете от мене! Да не мислите, че този т’рбух се е появил без пр’чина? – засмя се Естрагон и се потупа по корема.

И действително, когато няколко елфи сервитьори с престилки нахлуха в стаята и отрупаха масата с какви ли не блюда, у Чай и Теа не остана и капка съмнение, че тумбакът на домакина напълно заслужено съществува. Различни видове сиренца, топящи се в устата, с хрупкава панировка и заляти със сладко от къпини; салата от домати и непознато за хората, но много свежо зелено растение; уханна крем-супа с незнаен състав; месно руло, пълнено със сливи и кайсии; котлети в сметана и гъби; запечени картофи с коричка от кашкавал и бекон; яхния от моркови и малки сладки лукчета, пухкав хляб, намазан с пастет…

И десертите, о, луни и комети, десертите – мус от круши, посипан с натрошени ядки; малинов сладкиш с маслени трохи, сервиран с ванилов сладолед; сочен пай с ябълки и канела; гореща напитка от тъмно какао с плътен сладко-нагарчащ вкус… За пиене им предложиха типичната елфска лесовка, която представляваше силно алкохолно питие с дъх на киселеещи горски плодове и се сервираше с тъмнозелен сироп от борови иглички, малко количество от който се изливаше на тънка струйка в чашата. Съпрузите отказаха това удоволствие и предпочетоха да се подкрепят както винаги с чай, който си приготвиха сами.

По време на пиршеството Естрагон смогна едновременно да се засити и да не млъкне – явно дългогодишната практика го беше калила.
– Та к’жете сега, харесва ли ви м’стенцето ми? Идеята е да съч’тава двете най-пр’ятни раб’ти, а именно – яденето и къпането. Мож’те и да си попеете във ваната, а като дръпнете з’весите около вас, мож’те да добавите и трето пр’ятно нещо, ако усеш’те накъде бия… Хе-хе, но нека не се разсейваме, вие им’хте да ми приказв’те нещо?
Чай преглътна хапката си и измънка:
– Да, да, ресторантът… банята… кръчмата… мястото е прекрасно. А ние искахме да ви кажем че… Че, ами не знам дали е редно да го кажа сега, тук, така…

Естрагон примигна насреща му и доволно разпери ръце.
– Туй е най-без’пасното място в Блерио, им’те ми думата, а к’вото ще ми казв’те на мене, мож’те да го каж’те и на Валцер, тъй че стига суетня.

Чай размени бърз поглед с Теа и продължи несигурното си обяснение.
– Така, имаме основанието да смятаме, че съвсем скоро нашият народ ще ви… ще ви… ще ви нападне.
Единствената ответна реакция беше кратко хихикане.
– Да ни н’падне? Ха-ха, т’ва ми се ще да го видя.
Старецът се смути още повече.
– Точно там е работата, че няма да го видите… Знаете за Дарха, нали? За силите, които тази луна дава на някои от нашия род? Е, Империята ще сформира невидима армия и ще ви избият, преди да се усетите.
Не пролича Естрагон да се беше притеснил заради изреченото току-що.
– Н’видими или не, как ще пр’минат през планините?
– Има таен подземен тунел, мислехме, че знаете…
– Вий двамц’та така ли се оз’вахте тук?
– Не, ние всъщност прелетяхме отгоре…

Елфът зяпна широко, при което сътрапезниците му успяха подробно да разгледат съдържанието на устата му, ала само след миг той затвори хлътналата си паст и някаква коренна промяна като гърчове завибрира по цялото му тяло. Стойката му се изправи, очите му грейнаха по-живи и по-сериозни, ленивото му, майтапчийско излъчване бе изместено от нов, аристократичен и корав вид, а шокът прие формата на ясна и изразителна реч, нямаща нищо общо с изплютите до момента безгрижни думи.

– Но… та вие… Трябваше да кажете от самото начало… Че става въпрос за висш пилотаж… А налягането, а преноса на въздушни маси… Само ако се използваше хвърколет тип бета, биплан, многомоторен, а тягата…
Говореше по-скоро на себе си, отколкото на тях, но Теа прекъсна брътвежа му, за да уточни:
– Не сме използвали летателна машина. Само силите на Фирине.

Тънките, подобни на резки зеници на Естрагон вече изглеждаха плашещо. Сякаш току-що беше осъзнал смисъла на казаното досега, той кресна гневно:
– Ама какво значи това? Хора просто така да прелитат над Бергамотените планини? И да цъфват просто така в личната ми баня? Та тук става дума за сигурността на целия елфски народ!

Даже беше спрял да се храни от почуда. Стана от креслото, закрачи нервно из стаята с ръце, скръстени зад гърба, отиде при саксофона и го изключи, при което в стаята се възцари остра тишина. Когато Естрагон се върна в креслото си, облегна лакти на масата и преплете пръстите си пред лицето си, вече се беше успокоил, изглеждаше трезв и сериозен.

– Кажете всичко, умолявам ви.

Съпрузите разказаха невероятната си история, а елфите ги слушаха внимателно и от време на време кимаха и задаваха въпроси. След като приключиха, дълга пауза, в която никой не продума, нагнети въздуха в помещението. И тогава Теа рязко се изправи и с един особен, почти злокобен блясък в очите, обяви:

– Мисля, че е ясно какво трябва да се направи. С Чай имаме план. Ако се съгласите да ни помогнете, ще бъдете спасени. А Китл ще стане много по-добро място за живеене.
– И какъв е този невероятен план? – попита Валцер. Естрагон беше твърде замислен и вглъбен в себе си, за да реагира. Чай и Теа им обърнаха гръб и се заеха да разтварят раниците си, подпрени на облегалките на креслата. Извадиха двата препълнени чувала с монети, избутаха настрани чиниите пред себе си и като на изложба поставиха чрез левитация тежкия товар на масата. Развързаха единия чувал, за да се види добре пълнежа му.

– Това подкуп ли е? Какво се опитвате да сторите? – възмути се Валцер на хитрите им погледи. С очебийно удоволствие Теа поясни:
– Медни монети, прясно от Империята. По едно стечение на обстоятелствата знаем, че медта е страшно полезна за вас, но сега е в оскъдица в земите отвъд планините. За сметка на това при нас е в изобилие. Да не мислите, че йеренците копаят само желязо? Да не мислите, че рискуват живота си в мините просто ей така? Скъпоценни камъни и още по-ценни метали и минерали се намират в дълбините на Бергамотените планини, но и в много други кътчета… Това не е подкуп, приемете го като дар, като начин да ви съдействаме, а освен това тези суровини ще ви трябват, ако склоните да последвате плана ни.
– Добре, достатъчно вече покачихте напрежението. Говорете направо. Какъв е планът? – не издържа Валцер, Естрагон продължаваше да мълчи. Теа се усмихна лукаво и с жар, като че беше чакала този момент цял живот, извика:

– Да унищожим луните! Да премахнем властта им над Китл. Хора и елфи да станат равни, да я няма астрономическата предопределеност, да няма съдба, да няма магия… Всичко да бъде въпрос на знания, на труд, на умения. Да няма повече необясними природни катаклизми, да няма невидими опасности, да няма вражда между племената и народите. Как ви звучи?
– Звучи ми сякаш е имало доста лесовка в този чай, дето пихте. И как смятате да се случи всичко това? – извика в отговор войникът. Теа беше безкомпромисна.
– О, не се преструвайте, знаем, че имате технологията, знаем, че можете да го направите. Въпросът по-скоро е как не сте го сторили досега.
– Истината е, че сме го обмисляли – продума неочаквано Естрагон. Всички се извърнаха сепнати към него. – А ако трябва да бъда напълно точен, в момента дори работим по проект с подобен замисъл. Совалките са готови, правим последни тестове на експлозивите, обсъжда се най-точната траектория…

Чай и Валцер зяпнаха, втрещени от това, което се беше случило току-що. Теа не бе ни най-малко разтревожена, тя триумфираше.
– Ето! Чудесно. Точно така си го представяхме и ние. Значи ще го направим. А, и още нещо – ние с Чай искаме да се качим на една от тези совалки.
– Чакайте, чакайте… Има още толкова много детайли за уточняване, още толкова въпроси без отговор – махна с ръка Естрагон. – Пък и вие сте търсачи на истината, нали така? Намирам, че има какво още да обсъдим, преди да преминем към действия. Току-виж ви кажа нещо, което да ви накара да размислите. Затова още утре ще посетим Пентаракта.

Чай и Теа не разбраха за какво иде реч, но Валцер разбра. И се изправи, поглеждайки ги с недоверие.
– Пентаракта… Естрагон, разумно ли е?
– Напълно, макар и не според твоето разбиране за разум – беше категоричен той. – Добре, имаме сделка. Това ще бъде първото нещо, което ще направим утре сутрин. А сега да се наспим добре. Ще бъдете мои гости за нощта.
– Отлично, но преди това искам да сключим пълнолунен договор – възрази Теа. Валцер изпуфтя:
– Пълнолунен договор, това пък какво е? Вечерта не е ли достатъчно изчаткала и без него?
– Това е договор, който се сключва само при четворно пълнолуние, и днешната вечер е последната, в която и четирите луни са пълни – обясни старицата. – Хората, сключващи договора, отпиват от една и съща чаша ритуален чай. После се изричат условията и накрая пият отново. Ако думите, казани между двете глътки чай, бъдат нарушени, луните ще се погрижат до следващото четворно пълнолуние да има нужните последствия за предателите. И това, че сте елфи, не ви предпазва по никакъв начин.
– Хубаво, нека да приключим с това – припряно повиши тон Естрагон. – Условието ви е да ви качим на една от совалките, така ли е?
– На совалките, предназначени да унищожат луните, да – потвърди Чай. – А вашето условие е да… да направим нещо, свързано с този Пентаракт?
– Да влезете в него – уточни елфът. – Да, това е. Но сега се замислих, не е ли двулично да се възползвате от магията на пълнолунния договор и на луните като цяло, за да постигнете целта си, която е… да ги унищожите?
– Луните отнеха дъщеря ни, така че всичко ни е позволено – закани се Теа, докато подготвяше съставките за специалната чаена церемония.