39 Нищо особено

Продължителното пътуване в каляската беше подействало съвсем обездвижващо на господин и госпожа Мил. Добре че като слязоха, не им се наложи да мърдат много-много – гледката, разкрила се пред тях, ги закова на място.

Колосална, въгленочерна планинска верига, чиито начало и край бяха необозрими, нито с поглед наляво, нито надясно. А ако вдигнеха очи нагоре, щяха да видят как титаничните скали се вливаха в небето, върховете им – тъй далечни, че не се забелязваха от подножието, а с увеличаване на височината черното отстъпваше място на белотата на вечните снегове и ледове – отнемащ дъха контраст между най-тъмния и най-светлия цвят в природата.

Чай и Теа извадиха от препълнените си раници две кожухчета и си ги облякоха, все така безмълвни. Сложиха си и специални очила за полет, фиринска изработка. След това се хванаха за ръце. Чай усети, че Теа потреперваше, затова я помилва по челото с думите:
– Е, какво толкова, просто трябва да прелетим над най-големия планински масив в цял Китл!

Теа го погледна с очи на преследвано от хищник горско животинче. Старецът също се страхуваше, но не можеше да го покаже – ако и той загубеше присъствие на духа, двамата никога нямаше да се отделят от земята.
– Хайде, Теа… Това е последният ни полет. Нека го направим и най-добрият. За Липа.

Старецът отдели краката си от твърдата черна почва съвсем бавно. Теа го последва колебливо и постепенно двамата ускориха издигането и възвърнаха смелостта си. Летенето им носеше особен вид покой и усещане за свобода.

Те се носеха към небосвода, студеният въздух брулеше лицата им, а върхът изглеждаше все така недостижим. Скалите под тях бяха изпълнени с невидими отвън мини и йеренски селца, макар и да изглеждаше невъзможно да съществува живот в тази пустош. Именно затова йеренците от Бергамотените планини се славеха из цялата Империя като най-суровите хора и всяваха уважение навред… и страх дори. Дошло бе времето Чай и Теа да разберат от личен опит на какво се дължеше тази репутация.

В един момент двамата летци изгубиха представа за времето. Вкопчени един в друг, те копнееха само и единствено да зърнат най-сетне върха, да се сложи край на това безкрайно изкачване. Природата се оказа милостива – ето че пикът на тази планина бе останал под тях. Сега можеха да продължат напред и нагоре и да изберат най-пряката траектория.

Те хвърчаха, хвърчаха над скали и върхове, сковани от вечна зима, побелели от несломим мраз, на височина, която щеше да замае всеки, нямал щастието да се роди под знака на Фирине. Луната на истината бе дарила чадата си с търпимост към условията на такъв полет. И при все това само най-способните фиринци биха се осмелили да го осъществят.

Съпрузите дори не искаха да си помислят как щяха да прекосят планините заедно с Жасмин и Женшен. Тогава биха се примирили с желанието на момичето да минат през тунела под планините – макар да знаеха, че това начинание бе почти толкова опасно, колкото полета им. Ала не им се наложи да пътуват с децата и сега можеха да проверят дали Фирине беше на тяхна страна.

– О… Не…

Теа временно беше затворила очи, но щом дочу отчаяните, едва отронени слова на Чай, погледна напред. Причерня ѝ. Наближаваха склон, който не само че ги възпираше да продължат, но и се издигаше още нагоре. Бергамотените планини явно не намираха за удачно да поддържат едно ниво, а бяха подредени стъпаловидно. Летците нямаха друг избор освен отново да се изкачат, все нагоре, досами пределите на небесата, ако се наложеше.

Летяха цял ден. Слънцето отстъпи небесната сцена на четирите луни. Чай и Теа бяха две нищожни мушици, притиснати между двата величествени пласта на природата – вкочанената, неравна земя отдолу и безпределното нощно небе отгоре. Нямаше как да спрат, за да починат, но и не бяха предвидили да го правят. Трябваше да преминат отвъд на един дъх или да се провалят. Рискуваха не само своя живот, но и този на елфския народ. Грамадната отговорност ги крепеше в битката им срещу пространството, в схватката им с мразовитото време и смазващата умора. Поне не бяха потънали в пълна тъмнина – луните бдяха над тях и осветяваха пътя им.

Изгревът не им донесе утеха – все още не виждаха земите отвъд. Бяха подценили планините… или бяха надценили себе си. Ако не друго, поне бяха стигнали до мястото, в което „стъпалата” отново слизаха надолу. Летяха сред сиви буреносни облаци и заобикаляха бушуваха снежни вихрушки. Но върховете определено бяха по-ниски.

По пладне, когато слънцето сякаш хвърчеше редом с тях, Теа припадна. Изведнъж просто изгуби съзнание и започна да се снишава. Въпреки че и той бе на косъм да се прости със силите си, Чай се гмурна панически надолу, за да я хване.

Страхът да не я загуби му осигури прилив на енергия. Засили се надолу, разби се в един облак, очилата му се бяха замъглили, но успя да я улови, и макар и да беше зверски уморен и зъзнещ, а сърцето му биеше лудо от уплаха, се почувства неимоверно щастлив.

А гледката, разкрила се пред него след подвига му, го накара да изкрещи от радост – бяха успели! Напред, все още в далечината, се виждаше краят на планините. Окрилен от мисълта за наближаващото спасение, зашеметен от постигнатото, Чай се понесе напред и надолу възможно най-бързо, ухилен до уши маниакално, носейки Теа на ръце.

Когато видя, че под него се ширеше ивица равна земя, Чай се остави на гравитацията. Падаше надолу с изумителна скорост. Главата му се беше изключила, не можеше да мисли за нищо, но за сметка на това усещаше всяка фибра, всяка жилка от възрастното си тяло, чувстваше се жив, наистина жив, и с половин век по-млад. Увеселителното влакче в Империум ряпа да яде, това беше най-дивото, най-щурото, главоломно, експлозивно пикиране през свистящо въздушно море. Кръвта на Чай като водопад се изливаше от и към сърцето му, земята наближаваше, наближаваше, но в очите му блестяха фойерверки, плътта му настръхна, мускулите се стегнаха в спазъм, от гърлото му се изтръгна триумфален вик…

Малко преди фаталния сблъсък овладя отново спускането чрез левитация и, след напрегнато спиране и звучно сцепление с атмосферата, героят застина, реейки се плавно над земята, и след няколко примигвания тупна във високата, жълтеникава трева. Щом краката му се докоснаха отново до стабилна земя, из мускулите му започнаха да пулсират вълни на облекчение. Той се олюля и падна, легнал по гръб – тревата го закриваше отвсякъде. Сега щеше да затвори очи, да заспи, най-сетне в обятията на съня и почивката, блажено да се отпусне, нека земята поеме цялата му тежест… Но първо – нещо много важно. Чай разтърси лежащата върху него Теа.

– Пристигнахме… Успяхме!

Единствено тези две думи успяха да се откъснат от устата му – за друго не му достигна дъх. Съпругата му отвори очи, надигна глава едва-едва, за да се огледа, и сви устни в измъчена усмивка. Сетне погледна храбреца, който вече бе потънал в непробуден сън, и преди да се присъедини към него, за да се срещнат пак в страната на бляновете, прошепна:

– Обичам те. Още от деня, в който онази кихавица ме отвя при теб.

Бергамотените планини