36 Две съдби

Улун… През цялото това време. Трябваше да се досети. Как можеше да е толкова глупава! Жасмин тичаше със сълзи в очите, блъскаше се в хората и така предизвикваше смут, но това бе тъй маловажно сега…

Успя да се добере до един парк, където обстановката беше много по-спокойна. Строполи се на една пейка и се хвана за главата. Паниката, гневът, отчаянието… Всичко това я изпълваше, завземаше цялото ѝ треперещо тяло и помрачаваше мислите ѝ.

Ясно помнеше деня, в който се запознаха. Той беше кльощаво, невзрачно момче с черна коса, по-дълга от нейната. Тогава беше на четиринадесет блианта, а тя – на девет. Той и приятелят му Шало бяха единствените хора в онзи елфски град освен нея. Бегълци, прокудени от Империята. Или поне така ѝ каза в началото. Струваше ѝ се толкова интересен, но не ѝ обръщаше никакво внимание. Не искаше да си играе с нея и с елфските деца. Само учеше, четеше и пресмяташе заедно с Шало разни неща, а вечер, вместо да спи, наблюдаваше небето.

Когато поотрасна, донякъде вдъхновена от загадъчния младеж, Жасмин реши да се образова с някоя и друга книга. Също така започна по-живо да се интересува от астрономия и от силите, с които я беше дарила Дарха. Дали защото бе поумняла с възрастта, дали защото вече споделяше някои от интересите му, или просто защото разбра, че и тя е родена под същия знак, Улун изведнъж прояви много по-силен интерес към нея от преди.

За кратко време двамата станаха почти толкова близки, колкото той и Шало, или поне Жасмин така си мислеше. Улун междувременно бе възмъжал – висок и разхубавен, с дълбоки и мъдри тъмни очи, с небрежно набола брада, той събираше погледите дори на елфските момичета. Освен това се оказа талантлив маг и под неговото крило Жасмин напредна страшно. И за капак, любимата му книга беше „Кървави кинжали”. При това положение нямаше как малката невидимка да не го зяпа в захлас – оставаше ѝ само да се крие, че го прави.

В момента това я отвращаваше. Разбираше напълно, че той си беше играл с нея. Като по-зрелия от двамата, явно само се беше преструвал, за да я манипулира за целите си. Част от нея още не искаше да го повярва, още таеше надеждата, че е възможно да го бе привлякла и впечатлила. Но здравият разум и типичната за Дарха мнителност ѝ подсказваха, че това е самозаблуда. Вече ѝ прилошаваше само при мисълта за него.

И въпреки това продължаваше да затъва в спомени. Гласът му, израженията му, всичко се беше запечатало в съзнанието ѝ. Когато се бяха сближили достатъчно, той ѝ разказа историята си.

Произхождал от последния благороднически род край Бергамотените планини. Единствен син, възпитан и обучен, както си му е редът. Щял да наследи богатото имение и прилежащите му земи, само че… Работниците в мините, главно йеренци, уморени от тежкия труд и ужасните условия в планините, извършили преврат. Избили всички обитатели на имението без него. Точно в нощта на нападението бил поканил на гости приятеля си Шало – умно, но крайно мълчаливо фиринско момче. Двамата търсели някаква книга в огромното мазе, но така и не я намерили и тръгнали да се връщат горе.

На стълбите ги пресрещнал тежко ранен слуга, който със сетни сили им обяснил за случилото се и посъветвал Улун да избяга през таен подземен тунел, започващ от мазето и водещ отвъд планините. Момчето искало да остане, но Шало го вразумил и дори се съгласил да го последва. Другарите се впуснали в дълго, изнурително премеждие, докато най-накрая стигнали успешно елфските земи и били приети от Лишения народ.

В онази нощ малкият Улун загубил всичко – семейството си, дома си, родината си и светлото си бъдеще като имперски благородник. Бил отлъчен в непозната земя, в която не притежавал нищо, в която се налагало да се труди неуморно и да се развива сам, за да се докаже. И той го направил, но нещо все го теглело към Империята. Може би желание за мъст, може би амбиция да си възвърне загубените богатства – Жасмин не знаеше. Тя копнееше двамата с него да останат при елфите завинаги.

Една забулена в особено очарование вечер тя му го предложи. Съвсем нехайно наглед, макар и да се чувстваше, сякаш десетки плъхчета драпаха в гръдния ѝ кош. Двамата лежаха по гръб на тревиста поляна, затънтена в покрайнините на града, почти единствената останала зелена площ наоколо. Нощното небе не беше по-различно от друг път, но в онзи момент ѝ се струваше трижди по-великолепно. Думите се изплъзнаха сами – помоли го да забрави всичко. Да загърби Империята. Да остане с нея в тази чудновата земя на елфи и други невиждани същества и да бъде щастлив. Дори посегна да го хване за ръката.

Той се извърна, подразнен, без да каже нищо. И сега можеше да усети болезненото присвиване в стомаха, напиращите в очите сълзи, които все пак успя да укроти. А сетне – гласът му, остър, студен, неуязвим. Било решено. С Шало имали план. Мястото им било в Империята. Трябвало да се върнат. А тя? Тя можела да избира между това да тръгне с тях и това да остане сама при елфите. Било просто.

Истината бе, че въпросният избор се оказа най-трудният в живота на Жасмин. А заради последвалия развой на събитията, това се превърна и в решението, за което тя най-много съжаляваше. Да, в началото идеята ѝ се стори отлична – приключение в нови земи, запознанство с други хора, а и Улун беше обещал да ѝ разкрие най-тъмните тайни на Дарха.

Само че осъществяването на идеята определено куцаше. След дългия преход обратно през тайния тунел, те не пътуваха из незнайни кътчета, а директно се забиха в Ърл Грей, където на Жасмин ѝ се наложи да работи, и то не просто да работи, а да слугува в подземните складове. Да, и в елфския си дом беше помагала с каквото може, дори искаше да чиракува при един инженер, но никога дотогава не бе познала такъв къртовски труд. Улун пък явно се беше възползвал от благородническия си произход или някаква друга хитрост, защото почти веднага се издигна до младши съветник, а Шало беше толкова добър в математиката, че го приеха за астроном в Имперската академия. В резултат на това тя беше изоставена и почти не можеше да се среща с тях, камо ли да види чудесата на Империята, за които ѝ бяха разказвали.

Повече от месец търпя жалкото си положение, докато един следобед не ѝ дойде до гуша и реши, че и тя заслужава да бъде посветена в имперските тайни. Хрумна ѝ да подслуша какво обсъждат на ежедневния съвет, но така се развълнува, като чу за нападението срещу елфите, че изгуби контрол над невидимостта си и стражите я спипаха.

Оттогава животът ѝ се превърна в безкрайно бягство. От едно село край старата столица прати писмо на Улун по пощенски сокол. Той ѝ отговори, че било нужно да избяга възможно най-надалеч и че съжалява, че е трябвало да се разделят по този начин. Тогава си въобразяваше, че е бил загрижен за безопасността ѝ, но ето че ѝ стана ясно как е искал да я разкара.

Когато се установи в Билкоград, двамата подновиха кореспонденцията си. Той ѝ разказваше за тайните планове на Империята и за кроежите относно елфите. Чувстваше се, сякаш беше негов таен изповедник, и само чакаше кога ще ѝ възложи някоя важна мисия.

И тогава писмата започнаха да се бавят, а в последствие съвсем спряха да идват. Прие го като знак, че е време да го забрави, но дълбоко в себе си се тревожеше и се чудеше какво ли е станало. Дали бе пострадал? Даже не искаше и да си помисля, че може да е загинал. Глупачка! Естествено, че нямаше да ѝ пише писъмца, докато е бил зает да убива императора и да се вселява в него… Жасмин изрида през стисната челюст и удари с юмрук по пейката.

Нощта си отиде, а с нея и мракът. Момичето не беше мръднало от пейката. Но плахите слънчеви лъчи осветиха изражение не на печал, а на готовност. Очите ѝ бяха сухи. В тях сега блещукаше новооткрита смелост. Окрилена от собствения си кураж, Жасмин се изправи и пое с бързи стъпки нанякъде.