33 С дъх на минало

Музеят на чая бе една от малкото сгради в Империум, построени в традиционен стил, като старинно благородническо имение. Имаше червен керемиден покрив с извити краища, а стените му бяха боядисани в кремавобяло. Чай и Теа се доближиха до широко отворената бамбукова порта и с вълнение прекрачиха прага, подавайки билетите си на служителя, бдящ при входа.

Направи им впечатление гравюрата на лявата стена във вестибюла. Беше елегантен надпис на стария език, който в груб превод гласеше: „На света има толкова видове чай, колкото има видове хора, затова не избързвайте да казвате, че не обичате чай.”

– Право в сърцето на предразсъдъците, не мислиш ли? – попита възхитено Чай. Теа поклати глава.
– Не е нужно да опиташ всички видове чай, за да знаеш, че не ти харесва.
– Стига де, толкова ми харесва идеята да има шанс всички да ме обичат! – тропна с крак старчето. Съпругата му само се усмихна.

Имението беше на три етажа, затова и музеят беше разделен на три секции: „История на чая и чаените церемонии”; „Видове чай, отглеждане на растението и начини за приготвяне на напитката”; и „Традиции, култура и литература, свързани с чая”. На всеки етаж имаше и място за дегустация. Преди да се отпие от дадения вид чай, предлагаха изплакване на устата с вода, за да прогони другите вкусове.

– Мисля, че ще се позабавим тук – вметна Теа, след като бяха прекарали дълго време в разглеждане и обсъждане на първия експонат: изящен порцеланов комплект, включващ чайник и чашки, датиращ отпреди двеста блианта. Още се намираха във вестибюла…

Женшен преведе Жасмин през малките улички, кръстосващи се из баклава номер четири. Наложи се да преджапат през някои от каналите, които ги измокриха до коленете. Младежът се движеше бързо и целеустремено, което събуди подозренията на малката Дарха.

– Знаеш ли, нещо не ти вярвам вече, че не знаеш къде е музеят. Добре се ориентираш из тази баклава.
– Естествено, та нали живеех тук – отсече Женшен и продължи напред.

Накрая се оказаха в задния двор на модерна и спретната къща, която обаче беше напълно пуста – обитателите ѝ навярно празнуваха нейде в града.
– Добре дошла у нас – тихо и безчувствено обяви Женшен. – Спокойно, няма никого вътре. Идеалното място да пристъпим към изпълнение на плана.
Жасмин се намръщи.
– Не мога да разбера защо толкова мразиш това място. И защо се ужасяваш от мисълта да се върнеш.
– Не си имала човешко семейство, няма как да ме разбереш.

Жасмин не каза нищо повече, само огледа бегло къщата. Направи ѝ впечатление терасата с асма, надвиснала над главите им – с подскок би могла да си откъсне от сочното грозде. На входната врата забеляза дървена табела с името Лист и чукало във формата на полумесец. Изведнъж се почувства като натрапник в този така изряден дом и побърза да се отдалечи назад в двора. Извади от чантата си яркооранжева маска, украсена с мъниста и шарени пера. Погледна я с погнуса, след което я остави и извади откраднатия костюм в пасващо оранжево.

Женшен се досети, че тя ще иска да се преоблече, затова ѝ обърна гръб и се загледа в къщата, в която бе прекарал почти целия си живот. Ето че пред очите му се завъртя вихрушка от спомени – беше загърбил пътя, откъдето бе дошъл, настоящето си, Жасмин – за да поздрави миналото… и да потъне в него.

Родителите му винаги се бяха държали като верни и покорни имперски поданици. Щом станеше дума за фамилното име и за дълга към семейството и Империята, всичко друго се изместваше на заден план. Разбира се, първородният син бе възпитан безупречно, бе пратен в отлично училище и бе обсипан с внимание и странични занимания, подобаващи на потеклото му. За свободно време нямаше време. Приятели не му трябваха, имаше съученици. А когато в училището въведоха задължителното обучение по астрономия и се разбра, че той може да бъде особено полезен за Империята, радостта в семейството бе огромна. Никой не го попита за мнението му. Той замина за новата академия близо до Ърл Грей, на другия край на града… И тогава започна най-лошото.

Те го използваха, играеха си с магията му по време на налудничавите си експерименти. Затваряха го в една стая с хора, родени под знака на Дарха, и го караха да се превръща в змия и да ги улавя. Още помнеше мириса на страх, писъците, настръхналата кожа, гърчещите се тела. Паниката им, готова да изглозга последните жили на радост и покой, докато не останеха само тракащи от ужас кости…

През ден измерваха силата на хватката му, учеха го как да тренира мускулите си. И го изпитваха – с живи хора, и всичките бяха Дарха. В един момент му стана ясно, че го обучаваха, за да се превърне в ловец на невидими. Тогава осъзна, че Империята крои нещо, а когато за пръв път срещна Чай и Теа и научи за подозренията им, пъзелът в главата му се нареди. Това бе и причината да се довери на непознатите старци и да тръгне с тях на шантавото им пътешествие.

А преди това… Когато не можеше да издържи и ден повече на онова място… Престори се на тежко болен – всъщност може би не е било само преструвка, наистина го бяха разболели… Нямаха друг избор, освен да го върнат вкъщи за лечение. Родителите му и сестрите му се побъркаха от притеснение, направиха всичко по силите си да му помогнат.

И така той се посъвзе и използва шанса да избяга… И най-накрая вкуси свободата… И Жасмин – Жасмин, която му помогна да забрави страховете… Да изпита отново удоволствие от това да бъде маг… И най-вече – да има за първи път нещо като приятел… Само дето…

– Ехо? Готова съм.

Обърна се. Насреща му стоеше една непозната Жасмин. Лъскавият плат следваше плътно фигурата ѝ, блещукащи апликации красяха ръкавите, а лицето ѝ бе скрито от маската – само очите ѝ загадъчно се показваха в отворите.

– Добре, да преговорим. Аз идвам от Ментовия лес заедно с питомната си змия, за да поздравя хората за празника. Танцувала съм в трупата на Чай и Теа в Билкоград, на арената в Железопад, а сега съм пътуваща артистка, която си търси нов ансамбъл. Пропускам ли нещо?
– Май не. И, ъъ, ако имах ансамбъл, бих те взел – смотолеви Женшен. Момичето се подсмихна и с неочаквано веселие в гласа му каза:
– Хайде, превръщай се вече, че нямам търпение да започна да те командоря.