27 Мъдрият старец на върха на кулата

– Каркаде е толкова красив град, не мога да разбера защо въобще трябваше да сменят столицата – отбеляза Теа на висок глас, докато с Чай се разхождаха и търсеха идеалното място за закуска. Един минувач, наметнат с шарено пончо, ги спря и попита обнадеждено:

– Извинете, нямаше как да не чуя това. И вие ли искате Каркаде отново да стане столица?
– Ама разбира се, добри човече! – отвърна веднага Чай със заговорнически тон. Минувачът кимна към една свободна пейка наблизо и измърмори:
– Спазвате обичая на чаената чаша, нали така?
– О, даа, а днес все още не сме почерпили никого… – подсмихна се хитро Теа и тримата се запътиха към пейката. Както обикновено, господин и госпожа Мил носеха чайник с гореща вода, чаши и множество кутийки, пълни с чаени листенца. Докато те приготвяха напитката, мъжът с пончото тихо заобяснява:

– Сигурно не сте забелязали, все пак не сте оттук, но в града тайно се готви бунт. Идеята е всички ние, които искаме Каркаде отново да бъде столица, да отидем в Империум на празника и да протестираме.
– Хм… Много ли са бунтовниците в града? Не сме попаднали на тях. И хей, как разбра, че не сме оттук? – почти обидено попита Чай. Събеседникът им се засмя.
– Много просто – не знаете кой съм. Иначе бунтовниците са малко, не повече от стотина. Ала всички знаят, че Каркаде трябва да бъде столицата. Винаги е била и винаги ще бъде! Толкова красив и подреден град, и то в сърцето на Империята. А Империум… Той е по-близко до планините, откъдето ще нахлуят елфите. Той трябва да бъде превърнат във военна база, която да се занимае с отбраняването на земите ни. Тук хората ще са в безопасност.

Чай и Теа се спогледаха. Ентусиазмът на този мъж ги впечатли, но това, което ги развълнува най-силно, бе новопоявилата се възможност.

– Как ще стигнете до Империум навреме за празника? – почуди се Теа и му подаде чаша чай.
– Много просто. Имам приятел в бюрото по транспорта, той ще уреди да се… сдобием с въздушни каляски. Освен това някои от бунтовниците могат да се превръщат в животни, подходящи за теглене на колички или за яздене, а разполагаме и с няколко фиринци, които ще левитират.
– Звучи чудесно! – възкликна Чай. Мъжът с пончото обаче ги погледна леко заплашително.
– Нали знаете, че щом ви казах всичко това, от вас очаквам да се присъедините.
– Там сме – кимна Теа енергично. – Може ли да вземем и внуците си?
– Разбира се. Колкото повече, толкова по-голям бунт! – зарадва се организаторът на протеста. – Чакаме се довечера по залез, на източната кула. Бъдете там.

И с тези думи той изгълта на един път чашата врял чай, върна им я и стана от пейката, за да се изгуби отново в тълпата.

– Я виж ти, я виж ти… – доволно рече Чай и прегърна жена си с ръка през раменете. – Вече сме бунтовници. Тоя златен меден месец става все по-интересен.

– Съвършеното място за закуска – обяви Теа, когато двамата с Чай се спряха пред северната кула, кулата на Фирине. За разлика от останалите, тя нямаше врата, нито пък стълби, нищо. Само човек, способен да лети, можеше да се добере до върха. А върхът беше високо…

Съпрузите се хванаха за ръце и се заиздигаха стремглаво нагоре, покрай сребристосивите, обли стени без прозорци. След чевръсто приземяване на терасата, те бяха готови да закусят, но се оказа, че си имаха компания. Един голобрад и гологлав старец със загоряла кожа и мътни, блуждаещи очи, облечен в опърпан фрак, се беше курдисал на столче и се наслаждаваше на гледката.

– Фирине с вас, господине – поздрави Чай. – Надявам се, че не се натрапваме. Ако е необходимо, ще се махнем.
– Ааа, няма начин, искам да закусвам тук! – възрази Теа с усмивката на човек, който владее ситуацията. Старецът не им обърна внимание. Продължаваше да гледа замислено към града. Чай и Теа седнаха на рогозка встрани от него и си запариха чай. Сетне извадиха от торбата с багаж палачинки, заляха ги с кленов сироп и подредиха отгоре им панирани банани. Това беше закуската за деня в хотел „Малинак”.
– Заповядай, друже – и Чай подаде на странника една палачинка и топла, уханна чаша. – Там, откъдето идваме, човек никога не закусва сам.

Непознатият ги взе, без да каже нищо, опита от палачинката и отпи от чая. Съпрузите също се насладиха на закуската, без да обелят нито дума.

Северната кула бе най-високата и затова от върха ѝ се виждаше целият град. Каркаде сияеше моравочервен на утринното слънце. Погледнати отгоре, десетките реки и стотиците мостове и островчета приличаха на мрежестите жилки на копривено листо. А палатът беше перлата в сърцето на тази прелест – солиден, ослепително бял и… вече съвсем ненужен.

– Отдавна не бях пил толкова хубав чай.

Старецът изрече това с дълбок и благ глас, изпи и последното, останало в чашката му, и затвори очи. Чай реши да се похвали:
– С жена ми сами го отглеждаме. Имаме пет различни сорта плюс множество билки и плодове, с които правим смеси за всеки вкус. Това, което пихме сега, беше червен чай с ябълка и канела, запарен за кратко, за да бъде по-лек.
– И с мед и малко портокалови корички, нали? Много приятно, не мога да отрека… – промърмори старецът. Клепките му все още бяха затворени от блаженство.
– Я, имаме си работа с разбирач – зарадва се Теа. – Още по-поласкана съм.

След като помълчаха още малко, възрастният мъж отвори очите си и бавно, бавно заговори:

– Каркаде е най-хубавият град в Империята, а откакто вече не е столица, е още по-хубав. Чудно ми е как онези бунтовници не могат да го проумеят.
– Значи не подкрепяш бунта срещу Империум? – поинтересува се Чай.
– Не подкрепям идеята за бунт срещу каквото и да било. Никога в историята на Китл с бунт не е била постигана някаква промяна. Или поне не и откакто съществува Империята. Протестиращите са обречени на провал.
– Щом си толкова убеден в това, защо не се опиташ да ги вразумиш? – повдигна вежди Теа.
– Да ги вразумя ли? Та нали аз им дадох идеята – отвърна кротко старецът и стъпи на перваза на терасата.
– Но защо? Нали беше против това? – Чай съвсем се обърка.
– Много просто. Беше ми скучно – заяви непознатият с едва доловима усмивка и с отскок полетя към небесата.

Чай го проследи с поглед, а Теа поклати глава.

– Колко странен човек!
– И това ние да го кажем.