26 На крилете на нощта

След като оставиха багажа си и положиха съпрузите в обширно легло с малиново червени чаршафи и завивки, Жасмин и Женшен се изнизаха от стаята, оставяйки ги да възстановят силите си.

– Хайде да се разходим из града – предложи ентусиазирано момчето.
– Не, не… Не ми е до това, искам да остана малко сама най-после…
– Това не беше въпрос! – прекъсна жалването ѝ Женшен, грабна я през кръста, както бе свикнал да прави със сестрите си, и въпреки вихрушката от ритници, я понесе навън.

За щастие от хотела ги бяха снабдили с карта, иначе щяха да се загубят още на втория мост. След известно безцелно лутане и съзерцаване на вечерната динамика на града, Женшен се подсмихна победоносно.
– Знам къде да идем.

От училище знаеше, че в четирите края на Каркаде били построени четири кули, които в древността имали защитна цел, но днес по-скоро служеха като туристическа атракция. Чрез картата младежът успя да се ориентира и да стигне до източната кула, влачейки незаинтересованата Жасмин след себе си.

– Виждаш ли как върхът ѝ се разделя на две? Ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, че това наподобява две кули, сливащи се в една. Това е кулата на Бехе и Боас, луните-близнаци.
Момичето безмълвно наблюдаваше извисяващата се сграда.
– Северната кула е най-високата, тя е посветена на Фирине. Западната кула е солидна и непоклатима като Йерен, а Южната кула е на Дарха и е често обвита в мъгла – обясни Женшен. – Първо мислех да те заведа там, но се отказах. Нищо лично към знака ти, просто тук е по-весело.
– О, не се и съмнявам – отвърна Жасмин с хитра усмивка. Хич не се безпокоеше, че знакът ѝ не е сред най-веселите.

Точно срещу кулата беше скътано симпатично ресторантче с градина. Женшен поръча специалитета на вечерта, но помоли да го опаковат за вкъщи.

– Добра идея е да хапнем там горе, а? – попита той доволно. – Нещо за пиене? Джинджифилова бира например?
Девойката се намръщи и захапа кичур черна коса. После, с едва доловимо подсмихване, го премести зад ухото си и отвърна:
– Знаеш ли, ще ти угодя веднъж. Да си вземем ликьор от орхидеи. И по чаша вечерен чай.

Женшен не можеше да повярва на ушите си.

След дълго и уморително катерене по вити стълби, от което малко им прилоша, двамата другари по неволя най-сетне стигнаха до единия връх на кулата и се настаниха на терасата. Никой не се беше сетил да ги изпревари – градът бе опустял заради наближаващия празник. Пред очите им се разкри цялата източна част на Каркаде, със светлините си, прилична на по-ярко отражение на звездното небе над тях. Тази нощ никоя луна не беше пълна и затова бе по-тъмно, със съвсем ефирни лъчи, които нежно прозираха през мрака.

Похапвайки патешко с ананас и портокал, гарнирано с лютив ориз, и отпивайки от ликьора, известно време те не размениха нито дума. Женшен пръв приключи с вечерята и, добре заситен, се разприказва:

– Знаеш ли, най-много ми харесва философията на Бехе и Боас. Не само защото това е моят знак. Просто е най-мащабна, най-смислена. Живот, смърт, вечен кръговрат… Какво повече има на света?
– Всичко останало? – скастри го Жасмин и преглътна храната си. – Според мен пък другите луни са много по-интересни. А ти си извадил късмет, че се превръщаш в змия. Помисли си за горките хора, които могат да стават на растения. Колко смотано.
– Въобще не е, просто малцина го разбират – възропта младежът. – Виж, тези които са благословени да бъдат растения, те са децата на Бехе. Те са живот! Учили са ни, че каквото и да стане на Китл – война, природно бедствие, масов глад… Те ще оцелеят и ще разпалят отново огънят от пепелта. Да, може би уменията им не са от най-полезните в битка или нещо от сорта, макар че съм виждал всякакви неща. Но в дългосрочен план те са сигурно най-важните сред нас. И в историята има толкова доказателства…
– Ох, добре, млъкни вече! – прекъсна го Жасмин и му подаде бутилката. – Всички сме едно голямо семейство, всички сме важни, баланс, ла-ла-ла…

Женшен отпи юнашка глътка и тикна ликьора обратно в ръцете ѝ. После заговори отново, стараейки се да контролира раздразнението в гласа си:
– Много ми е интересно какво е твоето мнение по въпроса. И с какво Дарха са по-готини от всички останали.

Събеседничката му отпи дори по-голяма глътка от него и с въздишка изложи тезата си:

– Не съм казала, че сме по-готини. Слушай. Вие, чадата на луните-близнаци, сте водачите, движите нещата и тъй нататък. Фиринците са във вечно търсене на истината и на все повече знания – те са тези, които пишат историята. Йеренците са кротките работяги с големите семейства, идеалните подчинени. А Дарха… Не знам дали защото сме невидими, но някак все оставаме незабелязани. Никой не е наясно каква е ролята ни, дори ние самите. Улун има разни философски предположения, но според мен е далеч по-просто.
– Така ли, и какво е разковничето?
– Ние сме сенките зад кулисите, които тайно постигат целите си. Ние сме малцинство от единаци и всеки сам работи за каузата си – така малко по малко променя цялостната картина. Ние сме, тъй да се каже, елементът на изненадата. Може да изглеждаме безполезни, но ако не друго, с нас поне е по-интересно.

Женшен звънко се засмя и даже наплю без да иска момичето.
– Извинявай… Просто това последното общо взето прозвуча като мнението ми за момичетата.

Очакваше Жасмин да го удари след тези думи, но тя също се засмя и си наля чаша чай. Известно време двамата мълчаливо се наслаждаваха на гледката. Накрая Женшен не издържа и изтърси:

– Защо не можем един път да разговаряме, без да се скараме? Толкова ли сме различни?
– Не, напълно еднакво големи идиоти сме.
– Харесва ми как звучи това.

Подухна ветрец, който разроши косите им и накъдри повърхността на чая в чашите.

– С елфите ли ще останеш? – попита Женшен и я погледна право в очите. Тя не се извърна.
– Освен ако изненадващо не се натъкнем на Улун… Да.
– А той с какво ще промени решението ти?
– Не е твоя работа. Между другото, какво искаш?

Женшен зяпна неразбиращо.
– Как така какво искам?
– Разходка из града, вечеря на върха на красива кула, питиета, разговори, жалките ти опити да се държиш мило с мен…
– Мислех си, че ти харесва.
– Не, казах, че ще ти угодя веднъж, но само за да разбера какво си намислил.

Момчето се ядоса и се смути едновременно.
– Нищо не съм намислил. Не може ли… Просто да искам да прекарам една хубава вечер в старата столица?
– Естествено че не! – изкряка Жасмин в отговор. – За глупачка ли ме имаш?
– Ами да, след тази реакция, започвам да се чудя дали не е така! – на свой ред се сопна той. – Не разбираш ли… Колко дни вече пътуваме заедно, ако исках да те нараня, щях да го направя в горите и мочурищата. Имах толкова възможности! Но защо ми е въобще да го правя? Приеми факта, че само искам да дружа с теб, толкова ли е немислимо?

Жасмин изглеждаше разгромена. Въпреки това продължи да спори напук.
– Това във „Вишневи полета” ли го чете, или в училище те научиха? Никой не се държи добре с друг човек, без да има някаква цел. Цялото имперско възпитание и етикетът обслужват именно тази идея – да знаеш какво да кажеш и направиш, за да стане твоето.
– Ние сме момче и момиче, които трябва да прекосят цялата Империя, за да предупредят елфите за нападение, за което никой друг не знае – сниши глас Женшен и продължи с недоумение. – Не, невъзможно е да искам да се сприятеля със съотборника си. Много по-логично е да го заблуждавам с имперските си обноски и да му се подмазвам, за да осъществя пъкления си план. Щом в „Кървави кинжали” се случва така, няма как реалността да е друга.

Жасмин му обърна гръб. Беше се предала.

– Съжалявам… Не мога да приема, че просто ме харесваш. Все пак се постарах доста да го предотвратя.
– Уви, това не е нещо, което може да се предотврати току тъй.

Последва тишина. Отвъд терасата градът блестеше. На кулата вече беше доста хладно и двамата потрепваха в такт с вятъра.

– Който стигне последен долу, ще спи на земята! – извика внезапно Женшен. Жасмин се засмя искрено.
– Не, не. Който стигне последен долу, ще спи на леглото с Чай и Теа!

Момъкът не каза нищо, а направо затърча към стълбите.