24 Фирине

– Знам, че вече не съществува такова разделение, но бреговете на Кленово море някога са били земите на фиринските племена, нали? – поинтересува се Женшен на излизане от тунела. Пред тях се разкри идеално павираният, широк и чист имперски път, който досега се бяха старали да избягват. Още преди да тръгнат от Железопад, Чай и Теа бяха обяснили на недоумяващата Жасмин, че най-важното е да стигнат навреме, а ако някой реши да ги разпитва, просто щяха да кажат, че не искат да закъснеят за празника (и това дори нямаше да е лъжа). В крайна сметка летенето не беше забранено и всички знаеха, че фиринците си падат малко чудаци, та едва ли щяха да се заядат с тях за нещо.

– Точно така – отговори Чай. – Фирине повелява винаги да търсим истината, затова най-първите от нашия род пътували из целия Китл, събирали знания, пишели книги и чертаели карти… Решили да се установят на Кленовите брегове, защото там усещали най-силна връзка с луната си, и създали най-богатите библиотеки. Живели мирно, на ръба на света, тъй да се каже, и не искали да се забъркват в интригите на останалите хора, но накрая нямали друг избор, освен да се присъединят към Империята.

– Гениални и невинни, защо ли не се учудвам – измрънка Жасмин. Теа я потупа по рамото и със сияеща усмивка обяви:
– Нека ти дадем причина да харесваш Фирине.

Господин и госпожа Мил размениха погледи, след което… се извисиха над земята, леки като чаени листенца, свободни като вятъра. Женшен ги зяпаше възхитено, а Жасмин за пореден път се беше намусила. Когато обаче старчетата махнаха с ръце към тях и двамата младежи също започнаха да се реят във въздуха, момичето нямаше как да остане безразлично.

– Ние летим… Ние летим! Жестоко! – извика радостно Женшен.
– Още нищо не си видял – закани се с хитра усмивка Чай и намигна на Теа. Съпрузите изглеждаха подмладени с поне десетина блианта. Бабката дори направи пирует, при което пухкавата ѝ бяла коса се освободи от кръглите кокчета, с които обикновено я озаптяваше, и бухна като облак около главата ѝ.

И те полетяха. Следваха имперския път, но от височината на едноетажна къща, а скоростта им се доближаваше до тази на галопиращ кон. Въздухът брулеше лицата им, зачервяваше бузите и шумолеше в ушите им. Докато Женшен крещеше от кеф и се смееше, Жасмин мълчеше и изглеждаше по-скоро уплашена. На няколко пъти се разминаха с въздушни каляски, теглени от пегаси, но никой не им обърна излишно внимание. Само някои от пешеходците по пътя им махаха приятелски и подвикваха след тях.

Скоро след първата спирка за почивка на младоците им стана ясно защо този начин на пътуване се използваше само в екстремни ситуации. Чай и Теа бяха задъхани, потни като полски работници и гладни като вълци. Но въпреки това усмивките не залязваха от лицата им. Само че следобед намаляването на скоростта определено бе осезаемо, а почивките зачестиха. По залез летците едва пърхаха, а когато в далечината вече се виждаше старата столица, те окончателно спряха, грохнали на земята от изтощение.

Тогава Женшен метна Чай на едното си рамо, а Теа – на другото, Жасмин пък се зае да влачи раниците им, и двамата извървяха остатъка от пътя пеша.

– Благодаря ти, момко! – изпелтечи Теа и, следвайки примера на съпруга си, припадна.
– Не, аз благодаря, госпожо Мил… – отвърна Женшен, но вече беше късно.
– Защо са толкова стиснати? – не разбираше Жасмин. – Имат торба с пари, можеше да вземем каляска до Империум като разумни хора.
– И аз им предложих същото. Само че те казаха, че парите им трябвали за друго. Не сметнаха за нужно да ми обяснят за какво. Но така или иначе ще изхарчат солидна сума за каляска от Империум до планините. А и това може би е последният им голям полет, остави ги да се радват!
– Да, направо преливат от щастие… – каза Жасмин и хвърли многозначителен поглед на спящите летци.