17 Улун

„Да си император е ужасно”, помисли си императорът и едва потисна прозявката си. Трябваше да изчака досадния главен съветник да се доизкаже, за да може да обяви края на съвещанието и да разпусне всички тези мъдри, но безполезни хора.

Бъдещето отдавна бе предначертано, нямаше как стратегията му да се провали. Бяха готови, Шало откри начин планът да проработи – всяко суетене беше излишно. Нямаше смисъл да се чака цяло едно поколение – всичко би се развило успешно до месеци. И за това знаеха само той и Шало. Мазното старче млъкна, най-накрая.

– Благодаря Ви, господин главен съветник. С това закривам днешния съвет. В заключение ще повторя необходимите мерки, които следва още от утре да бъдат предприети: да се вземат под закрилата на Империята всички бременни жени и да бъдат ескортирани от войници до съответните Домове на Дарха. Да се обясни, че става въпрос за сигурността на народа ни и че семействата им ще бъдат прещедро възнаградени. Да се предизвика страх от предстоящото елфско нападение, но да се подчертае, че всички са в безопасност и че Имперският съвет има план за защита. Да се обяви, че тези деца ще се превърнат в героите на нацията и да се съобщи, че войските ни ще приемат всички желаещи да защитят земята си, независимо от знака, под който са родени. Благодаря още веднъж, свободни сте.

Императорът бе първият, който напусна залата, видимо облекчен. Разходи се из коридорите, мислейки си отново за откритието на Шало. То нямаше нищо общо с Дарха – ставаше въпрос за Бехе и Боас, луните-близнаци, Живота и Смъртта. Императорът съжаляваше, че не го беше забелязал по-рано – слети в една форма, те образуваха древния символ на безкрайността. Но Шало бе стигнал дори по-далеч – бе открил, че чрез двете луни може да се контролира самото Време.

Хиляди новородени, които за броени секунди се превръщат в зрели мъже, готови за бой воини на Дарха. Хиляди новородени, които само след месец тренировки ще могат да осъществят най-смъртоносната, най-перфектно изпипаната атака за всички времена. В бебешкия плач императорът чуваше фанфарите на утрешната победа и предвкусваше сладкия миг, в който елфският народ щеше да коленичи пред него, напълно разгромен, и целият Китл щеше да принадлежи на Империята… И на императора.

Негово Величество реши да се поразходи из портокаловите градини. Там почти със сигурност щеше да срещне Касис – неговата сладка принцеса, която го омагьоса от мига, в който я зърна. Със задействането на плана обаче, той се принуди да се откаже от любовта си към нея. Висшата цел изискваше да жертва личното си щастие. Вече нямаше връщане назад – беше невъзможно да избяга с нея, както бе копнял преди. Предстоеше му да стане първият император, покорил всяко кътче на Китл, и това бе най-същественото. Тогава щеше да може да вземе всяка жена на света за себе си, но той не искаше друга освен Касис. Единствената му утеха бе, че щеше да ѝ остави като наследство цялата планета – великолепни, обединени, мирни земи, изпълнени с чудеса, които да открие. Какъв по-хубав подарък от този? Какъв по-величав начин да засвидетелства любовта си към нея?

– Татко!

И ето че тя тичаше към него с цветчета в косите, с обичливата усмивка на послушна дъщеря, дошла да поздрави преважния си баща. Сърцето му се сви. Тя се поклони леко пред него, спазвайки традицията, но после го прегърна здраво и се сгуши в тържествената му роба от изумрудено кадифе. Той я помилва по главата, опитвайки се да прогони всички тягостни мисли и всички онези чувства, които като буря щурмуваха цялото му тяло – чувства, които един баща не можеше да изпитва към дъщеря си. До срещата със смъртта щеше да му се налага да си припомня това.

– Какви ги вършиш днес, Касис?
– О, ами, Нелумбо тъкмо ме научи на танца на листата, а аз вече знам танца на луната и танца на скалата, така че щом науча и танца на огъня, ще мога да ида на някой имперски бал, нали?
Императорът не можа да сдържи усмивката си.
– Ще може, стига майка ти да те заведе, защото аз съм много зает…
Касис се намуси детински.
– Но аз искам да танцувам с теб! Добре тогава, поне на празника на Империята. Кажи, че ще мога да участвам. Обещай, че поне за миг ще оставиш церемонията и ще потанцуваме!

Явно Касис бе страдала от липса на внимание от страна на баща си, защото желанието ѝ беше тъй силно, че си позволи да пренебрегне добрия тон. Императорът ѝ даде думата си, проклинайки наум празника – съвсем беше забравил за това излишно усложняване и забавяне на плана. Прещастлива, принцесата се стрелна сред портокаловите дръвчета и той я изгуби от поглед. Изведнъж в градината му се стори твърде задушно и побърза да се върне в прохладния палат.

Тази нощ императорът дълго не можа да заспи и лежа буден близо до жената, родила Касис. За негова радост тя не бе доловила никаква промяна в своя вечно зает, сериозен и умислен съпруг, който рядко се занимаваше със семейството си.

Стените сякаш го притискаха и не му достигаше въздух, макар и прозорецът да беше открехнат. Не можеше да спре да мисли за тежестта на избора си. Щеше да получи всичко, но щеше да загуби безвъзвратно себе си – и то за втори път. Щеше директно да скочи на трона, без да изживее младостта си. Щеше да бъде героят, променил историята на света, но нямаше да има своя история.

До съвсем скоро мислеше, че е взел правилното решение. Но тогава Касис се върна в Ърл Грей след летния си престой в старата столица и го прокълна да съжалява за постъпката си. Принцесата беше неговото наказание, изпратено от луните. Мисълта, че щеше да я вижда всеки ден, а тя щеше да вижда в него единствено баща си, го съсипваше. Сред множеството изпитания за вярата му, които Дарха му поднасяше, това определено бе най-болезненото.

Но нима луните не бяха на негова страна? Нима би могъл да извърши това нечувано престъпление без тяхната подкрепа? Защитната магия на двореца не го спря. Нищо не препречваше пътя му освен собствената му слабост.

Удавен в отчаянието си, императорът пренасочваше всичките си негативни мисли към елфите. Омразата му към Лишения народ бе това, което го крепеше и го движеше напред. Ако те не бяха въоръжили йеренците в онази нощ, ако превратът не се беше случил, ако не бяха съсипали живота му… Да, те започнаха, и заслужаваха да бъдат наказани. Обичаше да си припомня мъдрата фраза, че за висшите си цели историята често избираше низши хора. Измамници и убийци като него. Но когато висшата цел си струваше, другото нямаше значение.

Малко преди изгрева императорът успя да задряма и сънува сладък сън – имперския престол и коленичилите поданици отвъд планините.