16 Всеки е тръгнал отнякъде

Още от нощта, в която бяха започнали да тренират, Женшен прекарваше всеки ден в копнеж слънцето да залезе. Постепенно овладяваше хищническите си инстинкти и това го караше да се чувства по-силен. Жасмин, уви, не се справяше така добре с безплътността, затова измисляше все нови и нови и все по-ужасни капани, засади, схватки, въобще – начини, по които да отключи страховете си и да премине в безплътно състояние. А понякога, когато успееше, Женшен се възползваше от еуфорията ѝ, за да я предразположи да му разкаже повече за себе си и за това, което знаеше. Мрачната девойка се оказа умна и осведомена. Разказваше с неподозиран огнен хъс, който нямаше нищо общо с обичайната ѝ апатия. Те се сближаваха, Женшен разбираше това, но трябваше да внимава – едно залитане, една грешна дума и всичко щеше да се натроши на парчета.

А той вече не искаше и не можеше да допусне това да се случи. Щом я уловеше в змийската си форма, въпреки че запазваше напълно човешкото си съзнание, започна отново да чувства гъдела на нещо животинско – дори по-силно от инстинкта да убива – което го караше да се увива по-силно около нея. Но не за да я задуши и да я прекърши, а за да я усети, да я пипне, да прокара люспите си връз кожата ѝ. Най-странното от всичко беше, че даже му се искаше да бъде човек, докато всичко това се случваше, да замени люспите с пръстите си, да отметне назад гадната ѝ черна коса, която така подло обграждаше лицето ѝ. За щастие, Жасмин не разбра за всичко това и си мислеше, че змийската природа отново го завладява. Но увит около нея, затягащ постепенно хватката и съскащ злобно, Женшен се чувстваше повече човек от когато и да било.

Тренировката под пълната луна се оказа повече от успешна. За първи път Жасмин успя да постигне състоянието без излишно напрежение и да го задържи достатъчно дълго време.

– Тази нощ бях лъч на Дарха – съобщи доволно момичето, докато лежеше върху мъхове и лиани и дишаше тежко.
– Браво на теб – похвали я Женшен и седна до нея. – Мисля, че е редно да ми се отблагодариш за помощта с една история.
Жасмин извърна лице към него.
– Не се ли наслуша на истории днес?
– Хайде де, чу какво каза Теа – пълнолуние, време за истини.

Жасмин въздъхна примирено и за голяма изненада на момчето започна разказа си.

– Ами, отгледана съм от елфи, както сигурно милото ни семейство Мил те е осведомило вече. Но съм родена нейде в Бергамотените планини. Родителите ми работели в мините и искали по-добър живот за мен, затова решили да избягат от Империята, отвъд планините. Или поне така казали на стрелците елфи, които ги заловили. Не им позволили да останат, но склонили да приютят мен – била съм още бебе. По принцип елфите приемат хора в обществото си изключително рядко и повечето са бегълци от Империята. Ала се отнасят с тях като със свои, затова винаги съм се чувствала добре там. Приемните ми родители никога не са ме мамили, разказаха ми тази история, когато бях на седем и сама поисках да узная. Благодарна съм им, че ми подариха невероятно детство. Настръхвам при мисълта каква участ би ме чакала в Империята.

– А знаеш ли какво се е случило с истинското ти семейство?

– Върнали са се обратно. Когато, като по-голяма, разпитах дали е имало вести от тях, един стрелец ми каза как навремето дочул слухове от границата, че в Империята са ги убили за измяна. Отказвах да повярвам, но докато бях в двореца, се докопах до архивите в подземията и в един стар вестник го пишеше – датата съвпадаше, бяха техните имена, присъда за предателство – смърт.

– Съжалявам.

Женшен не искаше да я натъжава още, а и не можеше да сдържи любопитството си, затова смени темата.
– Разкажи ми повече за самите елфи. Наистина ли са толкова гениални?

Тогава Жасмин заговори с много по-голяма охота, почти с обожание.

– Елфите ли… Те са просто неописуеми. Наричат ги Лишения народ, но за мен те са много по-даровити и доблестни от нас. Един елф никога не би те предал. Е, когато защитават границите си, са безкомпромисни и може да постъпят прибързано, както в случая с родителите ми. Но съм на мнение, че ние, хората, сме им дали основателни причини да се държат по този начин. Елфите не вярват в луните, даже мислят, че те носят повече проблеми, отколкото сполуки. Елфите не притежават магия, постигнали са всичко с труд, усилия и, да – с гениалност. А технологиите им… Само да ги видиш. Хвърколети, автомати, които сами приготвят храната, чудновати компаси, които могат да те отведат до желаната дестинация, подземни градове, обковани в метал… И оръжията им… Нима имперските маждраци и мечове могат да се мерят с техните пушки, с отбранителните кули, които използват светлина, за да поразяват враговете отдалеч? О, и най-важното – почти всички изобретения в Империум и другите големи градове тук са крадени от елфите. Хората имат само магията на астрономията, която, признавам – страхотна е, но пак бих се отрекла от нея, за да бъда елф.

Запленен от разказа и в старанието си да чува по-добре тихия глас на Жасмин, Женшен се беше надвесил над нея. Потънала в спомени, със затворени очи, тя не забеляза това.

– Най-лошото беше, че трябваше да ги напусна. Помниш ли онзи мой приятел, информатора ни? Е, той също беше отгледан от елфите, само че за разлика от мен той ги ненавиждаше, чувстваше ги чужди и се плашеше от изобретенията им. Все повтаряше как трябва да се върнем в Империята. Той и едно друго момче, отличен астроном между другото, бяха съставили цял план и все ме убеждаваха да тръгна с тях. До последно отказвах, но той, този мой приятел, знаеше как да ме убеди. Беше с пет блианта по-голям от мен и владееше изкуствата на Дарха. Обеща, че ако ида с тях, ще ме научи на всичко, което знаеше. Колкото и да обичах елфите, още таях надежда, че ще открия нещо за родителите си, а и знакът ми надделя и реших все пак да избягам с тях двамата. И той наистина ме научи на невероятни неща. Благодарение на него сега овладявам безплътността. Пак по негова идея станахме прислужници в Ърл Грей. Но ме хванаха да подслушвам плановете на Империята, свързани с нападането на елфите, последва знаменитото ми бягство от двореца и… Ето ме тук. Останалото го знаеш.

Жасмин отвори очи и това извади Женшен от унеса. Той смутено се отдръпна от нея, покашля се, за да наруши внезапно настъпилата тишина, и не без известна доза ревност в гласа попита:

– А този твой приятел, могъщият Дарха, когото непрекъснато споменаваш… Ще ми кажеш ли поне как се казва?
– Че защо ти е да знаеш? – повдигна вежди тя въпросително. Момчето се поколеба.
– Не знам. Винаги са ми казвали, че имената са важни, особено ако ги носят важни хора. Пък и в случай че си забравила, взехте ме с вас именно за да ви помогна да го намерите.

Жасмин се изправи и пое към мястото им за лагеруване, но преди да се отдалечи твърде много, се обърна и му рече:

– Добре, щом толкова настояваш. Казва се Улун.