15 Време за истини

Тази нощ Фирине беше пълна. Отразената ѝ светлина грееше над папурите и предизвикваше блатни сияния. Скърцането на цикадите бе монотонната приспивна песен на тиняво-зеления простор.

Теа балансираше над огъня голяма тенджера ориз с корени и едно чугунено чайниче за вечерната чаена церемония. Жасмин почти не ядеше, но откакто Женшен беше станал част от групата им, провизиите се топяха с неподозирана скорост. Смутен от големия си апетит, младежът бе решил да ловува, за да не е в тежест на семейство Мил. Затова сега беше набучил на пръчка три тлъсти жаби и ги пърлеше на огъня, но беше ясно, че нямаше да откаже и от ориза.

– Утре ще пристигнем в Железопад, едно от йеренските села в околността. Там ще напазаруваме и ще похапнем подобаващо – обеща Теа, докато наблюдаваше как ловецът оглозгва плячката си. Женшен спря за момент и рече на старицата:
– С момчетата от бара имахме традицията да си разказваме по нещо от живота си, докато вечеряме. Вие с Чай сигурно преливате от интересни истории.
Съпрузите се спогледаха, а Жасмин вметна:
– Те хич не обичат да говорят за себе си… Даже бих казала, че не обичат да говорят за каквото и да било, което не са прочели в някоя книга.
– Е, хайде де, поне разкажете как сте се запознали – това очевидно ще да е хубава история с щастлив край.

Теа кимна на Чай и старецът започна с въздишка:

– Така да бъде… Случи се преди петдесетина блианта, когато бяхме съвсем млади, на вашата възраст. Кленовите брегове са известни с богатите си библиотеки и понеже се намират далеч на запад от столицата, цензурата и контролът на Империята почти не достигат до нашите земи. Има дузини стари, редки, необичайни книги, и аз, естествено, трябваше да ги прочета всичките.

Звън на смехове прозвуча в акорд с припукването на огъня.

– Тогава не го знаех, но Теа си беше поставила същата цел, затова и двамата прекарвахме дните си в най-голямата библиотека в града. Сред всичките рафтове, лавици, камари и лабиринти от книги, в продължение на около един блиан никога не се бяхме засичали. Но ето че един прекрасен ден едно момиче мина покрай мене, докато седях, потънал в страниците на „Чаша, пълна с легенди”. Отлично четиво, разкриващо историята на Китл и при това преплитащо я с историята на чая и с разни древни предания. И двамата бяхме забили носовете си в книгите, поради което дори не се забелязахме. Но ето че някаква благословена от луните прашинка решила точно тогава да погъделичка Теа по носа и тя кихна със страшна сила и полетя назад към мен. Понеже все още не беше овладяла левитацията до съвършенство, този въздушен поток я запрати право в скута ми. Тя се извини и стана, но тогава видяхме, че и двамата държим екземпляри на една и съща книга – именно „Чаша, пълна с легенди”.

– Да бе! – прекъсна го Женшен. Теа закима с разнежена от спомена усмивка, а Чай продължи:
– Разприказвахме се за сюжета и героите, сякаш никога преди не бяхме разговаряли с друг човек. В последствие се оказа, че имаме сходен вкус за литература. Говорехме си, без да помръднем от местата си, докато накрая библиотекарят не дойде да ни изгони – било време да затваря вече и само ние бяхме останали да му се пречкаме. От онзи паметен ден нататък прекарвахме почти всеки следобед заедно в библиотеката, като постепенно заменихме прелистването на страниците с целувки, а целувките разпалиха у нас още по-голям глад за книги.

При тези думи Женшен преплете пръсти и се ухили, в контраст с Жасмин, която на шега направи отвратена физиономия. Чай отпи от чашата си и даде думата на Теа:

– Накрая, след три блианта на неразделност и усърдно поглъщане на томчета и тухли, се оказа, че остава само една книга в цялата библиотека, която все още не бяхме прочели. И я имаше само в един екземпляр. Направихме си състезание кой пръв ще я открие. Чай победи, но тъкмо преди да я запише при библиотекаря като взета, нещо му прищрака, върна се при мен и ми каза: „Знаеш ли какво, омъжи се за мен и книгата е твоя.” Разберете – нямах избор! Беше крайно наложително да я прочета първа, въпрос на чест... Затова се съгласих. И добре че го направих – семейното ни магазинче с градина за отглеждане на чай и търгуване с комплекти за чаени церемонии процъфтя като водна лилия през лятото.

Женшен изглеждаше като че всеки момент щеше да се просълзи, а Жасмин упорито поддържаше безразлична физиономия.

– Това е… наистина очарователна история – изписка Женшен и с това предизвика смеха на останалите. След звучно покашляне, младежът попита с натъртено дълбок тембър:
– И какво, заживяхте щастливо, с деца и внучета?

Чай и Теа посърнаха така, че сякаш помрачиха дори ярката лунна светлина. Жасмин се разгневи:
– Казах ти да не ги разпитваш.
Старицата вдигна очи към небето, към Фирине, и промълви покрусено:
– Пълнолуние… Време за истини.

Четиримата се наместиха по-близо до огъня, усещайки колко твърда и студена беше станала земята под тях. Чай въздъхна измъчено и с колеблив глас започна нова история.

– Да, имахме си дъщеричка – прекрасно момиченце на име Липа, особено талантлива в летенето. Дотолкова, че смелостта ѝ надвиваше разсъдъка на моменти. Сякаш не беше наследила нито зрънце от разума ни. Едва навършила дванадесет, тя се удави в Кленовото море, когато приливът ни изненада. Много от селищата по крайбрежието пострадаха, но най-силна бе мъката на майките и бащите, изгубили децата си. В един момент си млад и животът е пред теб, плацикаш се в морето и дори не се замисляш за бъдещето, камо ли за старостта и смъртта. В друг – стихията те помита, а ти не си способен да направиш нищо, за да се спасиш.

– Но това не е вярно! – запротестира Женшен. – Със сигурност са забелязали прилива в далечината. Със сигурност е имало време…

Жасмин го изгледа на кръв, а Чай бе твърде разстроен от спомена, за да продължи да говори. Теа събра сили да довърши разказа:
– Прав си, мило момче, би трябвало. Но този прилив беше толкова внезапен и неочакван… Наистина, някои от децата успяха да се спасят. Но други бяха навлезли твърде навътре, за да се гмуркат или да се състезават със салове по вълните. Имаше и сума ти рибарски лодки, които не можаха да се върнат навреме. Все пак точно преди прилива морето се отдръпва далеч от брега и повлича всичко със себе си. Всичко, всичко… А и не можеше да се отрече, че онзи ден се случи нещо необикновено. Като че ли морето се беше разярило на хората и реши да вземе жертви като наказание, нарочно се изправи рязко и ги погълна.

Чай прегърна жена си през раменете и сподавено обясни:
– В някои книги за морето се споменава, че подобни бедствени приливи и наводнения се случват преди човечеството да извърши някое много грешно дело, като предзнаменование. Това беше и първото предупреждение, отправено ни по този жесток начин от Фирине. Оттогава се заехме да разследваме по-подробно случващото се в Империята… Щом луната на истината ни бе дала такъв знак, значи обезателно нещо голямо се случваше и ние… просто трябваше да го открием. А що се отнася до Липа, най-тъжното е, че е можело да остане жива. Един от оцелелите ни разказа, че когато децата забелязали огромната приливна вълна, надигнала се сякаш от нищото съвсем близо до тях, забързали към брега, но Липа дочула виковете на двама изостанали свои приятели. Мигом се втурнала назад да ги спаси. Само че въпреки таланта си, се оказала недостатъчно силна и в крайна сметка загинала заедно с тях.

Женшен зърна как Жасмин стиска клепачи, но момичето бързо извърна глава далеч от погледа му. Господин и госпожа Мил, които сега изглеждаха още по-стари и дребни от преди, загубили изцяло безгрижието си и закачливия си нрав, си сипаха по още една чаша чай. Пийнаха си и изсипаха използваните чаени листа в тлеещия огън, като така му придадоха тежък тревист аромат. Теа наруши тягостната тишина:

– След трагедията повече не пожелахме да имаме други деца. Вместо това се посветихме на мисията, възложена ни от Фирине. Луната отне дъщеря ни, за да узнаем истината, за да спасим хиляди други животи, или поне да се опитаме. Затова, доколкото зависи от мен, ще успеем, дори да трябва собственоръчно да убия императора.
– Всичко се случва така, защото просто няма друг начин, по който да се случи. Линията на времето е една и на всяка точка от нея съответства причина. – добави Чай. – Това е нашата. Помислете добре, деца, каква е вашата. А сега е време за сън.

И без излишно протакане старчетата се сгушиха под едно одеяло и затвориха очи. Женшен се доближи до Жасмин и прошепна:

– Да тръгваме.