13 …плюс

До вечерта дружината успя да прекоси ливадите и да навлезе в гората от храсталаци, която местните наричаха Лястовиче гнездо. Лагеруването протече както обикновено – семейство Мил и Женшен се забавляваха около огъня и си направиха вечерна чаена церемония, а Жасмин легна възможно най-далеч от тях и заспа веднага.

Този път обаче момичето само бе затворило очите си. Малко след полунощ тя се прокрадна до Женшен измежду шубраците чашкодрян. Събуди го с разтърсване, а той се стресна и се изправи, готов за бой. Жасмин му направи знак да я последва.

Когато прецени, че се намираха на достатъчно разстояние от съпрузите, девойката с неохота се обърна към Женшен:

– Виж… От известно време тренирам едно умение, което е доста тегаво. Хрумна ми, че ако ми помогнеш, може да успея. Ако ти стиска, разбира се.
– Стиска ми, и още как – отсече Женшен, без да се замисля, и Жасмин мислено поблагодари на прословутото мъжко его. – Какво да направя?
– Превърни се в змия, а аз ще стана невидима. Намери ме, увий се около мен и затягай хватката, докато не ти кажа да спреш, или докато не се случи нещо странно.
Момчето не разбра нищо, но не искаше да го показва, затова реши да се изкаже дръзко:
– Да ти помогна, като те нападна? С удоволствие, пак заповядай.

Тя изчезна. Женшен също като че се изпари, но всъщност пълзеше по земята – люспеста ивица сред мъховете. Веднага долови топлината на Жасмин. Не беше помръднала от мястото си.

Бавно и злокобно, питонът започна да се увива около нея. Студеното му, хлъзгаво тяло пълзеше нагоре по топлата ѝ плът. Можеше да усети как потреперва, как пулсът ѝ се учестява, а страхът я изяжда на една хапка. Чувството му се услади, но тепърва предстоеше най-хубавото. Стиснала здраво коленете и бедрата ѝ, пъстрата зеленикава спирала вече стигаше почти до шията ѝ.

И тогава той започна да затяга. Отначало леко, колкото да я обездвижи напълно. После все по-силно, подобно на възход до кулминацията в някоя имперска симфония. Вече долавяше съпротивата ѝ – опитваше се да направи нещо. Борбата му се понрави, но от усилията на жертвата не последва резултат. Тялото ѝ беше толкова мъничко, само още миг и щеше да го прекърши…

– Стига!

През дебелата стена на хищническия инстинкт до него достигна този глух, сподавен вик. В първия момент дори не разбра какво означава. След това се опомни и отпусна хватката. Изниза се бързо надолу към краката ѝ, после по земята, и прие човешка форма. Жасмин беше видима. Лежеше на една страна, задъхана. Клепачите ѝ бяха стиснати, трепереше. На светлината от четирите луни нито един детайл от ужаса ѝ не можеше да бъде пропуснат.

– Извинявай… Извинявай. Поувлякох се. Явно и аз трябва да се упражнявам. Това… ъъ, изживяване, се очерта полезно и за двама ни – колко жалко, че никога няма да го повторим.
– Отново… не успях… – на пресекулки измънка Жасмин. – Трябва… да опитаме… отново.
– Ти луда ли си? Няма да ти причиня това никога повече. Само да можеше да се видиш!
– Млъкни… и действай… загубеняко.

Вторият опит също се провали – този път Женшен така се тревожеше, че стигна до коленете ѝ и спря.

– Защо се отказваш толкова лесно, не разбираш ли колко е важно това? – скастри го момичето.
– Не, не разбирам. Страх ме е.
– И мен ме е страх! Нали това е проклетата цел.
– Съжалявам – рече Женшен и се обърна да си тръгне. Жасмин отчаяно се провикна след него:
– Страх те е, но и ти харесва, нали? Харесва ти да съм на косъм от смъртта и всичко да зависи от теб…
Женшен се спря.
– Приятно чувство, така е. Но…
– Знам. Затова не бъди такъв лигльо и просто ме нападни, пък аз ще му мисля. Толкова ли е сложно?

И ето че тя пак потъна в него, в спиралата на страха, в прегръдката на смъртта, и този път нищо нямаше да го спре, докато не усетеше сладкото пулсиране на кръвта в притиснатите ѝ вени, докато не изтръгнеше и последната глътка въздух от дробовете ѝ, докато не усетеше как сърцето ѝ спира да барабани. Ужасът я поглъщаше, тя се гърчеше, умоляваше го, но в този момент нищо друго не му се струваше по-правилно и по-естествено от това да стиска, да затяга, все по-силно, до самия край…

– СПРИ!

И… незнайно как, той наистина спря. Отново бе човек – е, не тялом, но духом да. Осъзнаваше напълно какво върши. За първи път възвръщаше съзнанието си до такава степен. Но нещо още по-странно се беше случило – Жасмин я нямаше. Вече не я усещаше в серпентината си, нито долавяше топлината ѝ. Стъписан, Женшен прие човешка форма, огледа се, но така и не видя следа от нея. Разходи се, викайки я, отново без резултат. Тъкмо взе решението да се върне при Чай и Теа и да им каже каква каша беше забъркал, когато Жасмин изневиделица се изпречи на пътя му. Изглеждаше безкрайно изтощена, но също толкова щастлива.

– Успях. Не знам дали усети, но наистина успях.
След тези думи се строполи на земята. Женшен седна до нея и, опитвайки се да запази спокойствие, ѝ рече:
– Поеми си дъх и когато си починеш, ще се радвам да ми обясниш какво, да му се не види, си успяла да направиш.
Момичето кимна и затвори очи. След кратка медитация дишането ѝ се уравновеси и тя бе готова да посвети Женшен в тайната си.

– Всеки, роден под знака на Дарха, може да става невидим. В началото, както при всяко друго умение, си слаб и неспособен. Децата просто избледняват леко и не могат да го контролират, но с време и тренировки се постига съвършено владеене на невидимостта – можеш да изчезнеш веднага, и да останеш скрит дълго време. Научаваш се да включваш в невидимостта си и дрехите си, и предмети, които носиш. Можеш дори да усвоиш номера като този – и Жасмин започна ту да се появява, ту да изчезва, като че примигваше.
– Ха-ха, много забавно. Продължи с обясненията, ако обичаш – помоли я момчето-змия. Жасмин малко се засегна, че той не я оцени подобаващо.
– Доста по-трудно е, отколкото изглежда. Както и да е. Някои особено могъщи хора умеят да стават освен невидими и безплътни – като духове. Точно това се опитвах да постигна през цялото време и днес най-сетне успях. По този начин избягах и от стражите в Ърл Грей, но тогава го направих неволно, по инстинкт.
– Еха – впечатли се Женшен. – Значи затова изведнъж те нямаше. И как е… Ъъ, какво е чувството да…

– Много е странно. Дори аз самата не съм сигурна какво ми се случва в това състояние. Струваше ми се, че се движа много бързо, трудно ми беше да мисля… А всъщност май почти през цялото време съм стояла на едно място. Онзи мой приятел… беше гениален и ми разкри много от тайните на Дарха. Малко преди да се разделим, той овладя напълно състоянието на безплътност. Казваше, че тогава се превръщаш в нещо като лъч невидима светлина. Според него не беше вярно, че Тъмната луна не свети – напротив, смяташе, че ние, децата ѝ, сме нейните лъчи. Той дори предположи кое е най-трудното, но и най-великото умение, което ни е заложено да отключим. Твърдеше, че в съвършено състояние на безплътност един дарха може да проникне – да се всели – в предмет, растение, животно и дори друг човек. И може би дори да го контролира. Но аз поне се съмнявам, че е възможно.

Женшен загуби ума и дума. Твърдението на някогашните му другари, че Дарха е най-могъщият знак, внезапно му се стори много по-вярно, отколкото тогава в бара. А Жасмин бе толкова развълнувана, че не млъкваше.

– Според Чай и Теа – а аз съм напълно съгласна с тях – това умение със сигурност ще ми бъде от полза, затова е нужно да продължим да се упражняваме, разбираш ли? Ще ми трябват още много опити, за да го овладея.
Младежът кимна и след известно мълчание промълви:
– Не знам дали забеляза, но и аз успях. Надвих инстинкта на змията, пуснах те точно когато ми каза. Тези тренировки ще се отразят добре и на мен.
– Тогава имаме сделка – отсече делово Жасмин и се изправи. – Мисля, че е добра идея да запазим в тайна това, което правим, поне засега. Чай и Теа може да се опитат да ни спрат, защото е опасно или поради някаква друга, известна само на тях причина.

Всъщност тя много добре знаеше, че старците само биха ги насърчили, но нямаше начин да признае, че е послушала съвета им.

– Дадено – съгласи се Женшен и също се изправи.
– И да не решиш, че сега сме приятели или нещо такова. Независимо че ти давам да ме душиш, за мен си оставаш загубеняк.
– Не съм и очаквал друго.