11 Касис

Ърл Грей бе „възхитителен, внушителен – същински архитектурен шедьовър, отнемащ дъха с великолепието си“. Редица подобни хвалебствия бяха изписани за него във вестници и книги. И все пак всички мислеха, че Касис е истинското бижу на имперския двор. Девойка, едва навършила петнадесет блианта, все още безгрижна и наивна – това само я правеше още по-чаровна в очите на околните.

За разлика от бледния император, дъщеря му бе смугла, с цвят на изгрев, със седефена кожа и румени бузи. Малахитовите ѝ очи хипнотизираха. Какаовата ѝ коса беше прибрана в дълга плитка, в която момичето често вмъкваше цветчета. Носеше одежди предимно в любимия си цвят – лилаво. Напоследък баща ѝ настояваше да се облича в строги тъмни носии, когато се появяваше на официални събития, но тя нямаше против – знаеше, че това е част от порастването.

През изминалия блиан немалко поданици, гости, достопочтени благородници, съветници и учени се бяха влюбвали в младата принцеса, ала първата и единствена любов на Касис си оставаше Ърл Грей. Никога нямаше да ѝ омръзне да се разхожда из двореца и да го разглежда, макар и да беше правила това цял живот. Именно затова го познаваше извънредно добре, може би по-добре от всеки друг негов обитател.

Този следобед реши да прекара на едно от любимите си места – отпред, точно при входа, при разноцветните колони. Всяка от тях бе изваяна от различен мрамор, доставен от различните части на Империята. А всички заедно символизираха мощта и богатството на императора, който властваше над тъй обширни, шарени и разнолики земи. Касис отдавна беше забелязала и разликите в текстурата и стила при всяка от колоните – те говореха за края, от който произхождаха, дори повече от самите цветове.

Например кехлибарената колона от Кленовите брегове беше орнаментирана с гладки вълнообразни елементи, напомнящи за морето и за плавното редуване на приливите и отливите. Изумруденозелената колона от Ментовия лес пък беше полазена от тънки сребърни листа бръшлян, които се увиваха около нея в едва забележима спирала и предупреждаваха за силата на дивата природа. Колоната в пурпурен тон произлизаше от самото сърце на Империята – от старата столица – и беше декорирана със строги геометрични фигури, говорещи за реда и сигурността, които царяха навред. А почти черният мрамор, изкусно набразден с резки и пукнатини, отлично демонстрираше необуздаността и примитивността на Бергамотените планини – районът, от който бе дошла тази колона.

И това бяха само четири от колоните. Общо те наброяваха дванадесет, разположени симетрично по шест от всяка страна на колосалната позлатена порта. Касис я бяха учили, че дванадесет е добро число, но също така знаеше и че шестицата се смята за лошо число. И днес остана объркана и не успя да реши дали двете лоши числа заедно правят едно добро, или просто Империята се основаваше на две лоши неща, които и да бяха те. Числата са мистерия, чрез която простото става сложно – повтаряше си тя и се надяваше някой ден да научи достатъчно математика, за да повярва на старата поговорка: числата са чудо, чрез което сложното става просто.

В крайна сметка реши да не задълбава в символиката на колоните, а само да им се полюбува – следобедното слънце си играеше с багрите и твореше вълнуващи отблясъци. Застанала в сянката на едно портокалово дърво, тя вдиша тежкия, упояващ аромат на зелените плодове. Погледът ѝ се плъзна отдолу нагоре по разкошните мраморни стълбове, чак до прозореца малко над тях – там се намираше залата за съвещания, където в момента баща ѝ беседваше с разни умни хора. Само да можеше да се покатери и да подслушва…

– Господин Шало и останалите от специалния екип най-сетне започнаха съвместната си работа. Още утре се очаква готов конспект за предстоящия изследователски сезон – обяви мазно главният съветник. Улун се изправи.
– Ваше Величество, настоявам незабавно да уволните господин Шало. Знам, че аз Ви го препоръчах, но имам основание да смятам, че той е предател, готов да работи против Империята.
– Що за глупости, съветник Улун? – отвърна императорът с вечното си спокойствие. – До момента господин Шало е с най-голям принос за развитието на проекта.
– Да, но… Позволих си да осъществя контакт с елфите… – При тези думи съветниците ахнаха и зашушукаха неодобрително. Само императорът не изглеждаше смутен. – Знаете ли, че господин Шало идва от земите отвъд Империята? Помислете добре какво значи това.
– Съветник Улун, Вие саботирахте секретността на плана, контактували сте с елфите без изрично позволение и освен това отправяте тежко обвинение към имперски астроном. Тук повече няма да се слушат Вашите думи. След края на съвета се явете незабавно в покоите ми.

Императорът изрече това с равен, безизразен глас. Всички знаеха какво предстоеше. Младият съветник, разтреперан и почервенял, напусна съвещанието и затръшна вратата след себе си. После закрачи с тежки стъпки по коридора, отвори един от прозорците и извика – отчаян животински крясък, пронизващ ушите. Касис го чу и се стресна – доста неприятен начин да излезе от унеса си. Озадачена, тя се огледа, но не видя никого, и реши да се прибере – тъкмо навреме за следобедните си занятия, а и я очакваше вкусна вечеря. Слънцето вече се подготвяше за залез.

Пред кабинета на императора нямаше пазачи – Негово величество можеше да ги извика отвътре при нужда. А и никой не би успял да проникне незабелязан в Ърл Грей – защитна магия бе тайно вградена в него при построяването му. Закрилата на петте луни го пазеше от натрапници, били те невидими, летящи, мускулести или преобразени в животни, и макар луните да имаха своя воля, вършеха работата си до момента. Носеха се какви ли не ужасни слухове за хора, загубили способностите си след опити да нахлуят неканени или нарушавайки по друг начин правилата.

За вътрешни лица положението бе дори по-страшно – Улун си спомни с отвращение ритуала за посвещаване в лунното светилище на двореца. Как доброволно си върза ръцете и остави съдбата си на небесните тела. Всички служеха на луните, а луните служеха на Империята, съответно – на онзи, който я оглавяваше. Но ако вярата му беше достатъчно силна…

Улун си пое юнашки въздух и нахълта в кабинета. Императорът седеше зад бюрото си. Съветникът се приближи, гледайки право в отсрещните хладни очи. Императорът не обичаше да увърта.

– Съветник Улун, и двамата много добре знаем, че е невъзможно да сте общували с елфите оттук, особено без аз пръв да узная за това. Само не разбирам защо искате да всеете смут сред съветниците. От днес Ви лишавам от съветническата титла и Ви отстранявам от поста, без право на обжалване. Както подобава на личност от Вашия чин и произход, ще си позволя поне засега да Ви задържа в палата, в някой подходящ кабинет.

Улун се стегна, прокашля се, за да възроптае, но само сведе глава.
– Както намерите за добре.

И… изчезна. Императорът се сепна и посегна да дръпне лоста за спешен сигнал до стола си. Ала реакцията му не беше достатъчно бърза – две невидими ръце се впиха здраво във врата му и стиснаха силно.

Императорът дращеше във въздуха около гърлото си, опитваше се да се изправи, издаваше гъргорещи звуци в опит да извика – беше прикован към стола си. Ръцете знаеха къде точно да натиснат. Нямаше изход, болеше го непоносимо и в отчаянието си той шаваше все по-бясно. Така успя да перне с длан лоста и да го помести. Но хватката продължи да се затяга, ограбвайки го от въздух, и наместо вдишвания да надигат гръдта му, шипове пробиваха дробовете му. Сетне всичко стана черно…

Щом се убеди, че императорът не помръдва, Улун се появи отново, задъхан и пребледнял, и се ослуша. Преди да изчезне за втори път, си промърмори напевно:
– Вярата в Дарха ме води напред…

Императорът се изправи, приглади одеждите си, опипа врата си и накрая седна спокойно на стола си. Охраната не закъсня – трима войници връхлетяха в кабинета с насочени маждраци, но за тяхна изненада императорът си седеше мирно и кротко, сам.
– Ваше Величество, повикахте ни – каза объркано единият войник.
– Да, имах малко проблемно сбогуване с господин Улун, но въпросът вече е уреден – невъзмутимо съобщи императорът. – Разбирате ли, младежът не прие твърде добре новината за уволнението си и се опита да ме нападне. В крайна сметка обаче се вразуми и току-що го ескортираха вън от двореца. Пращам го с мисионерска задача при любимите му елфи… образно казано.

Войниците схванаха намека, един даже реши, че е удачно да се засмее, но останалите мигом го стрелнаха с укорителни погледи. Той се спря и след леко покашляне изрецитира:
– В такъв случай Вашата безопасност не е застрашена. Позволете ни да се оттеглим.

С лек поклон и маршова стъпка тримата се изнесоха от кабинета.

Имперската вечеря в този ден бе повече от изобилна. Пет вида салати с билки, брани под лунна светлина. Деликатеси в уханни, разноцветни сосове. А основното представляваше величествено плато морски дарове, гарнирани с ориз и водорасли. Любимата част на Касис си оставаше десертът – охладено сгъстено мляко, подсладено с мед и поръсено с канела, а вътре бяха разбъркани карамелизирани ядки и натрошени оризови бисквитки. Щом и последната купичка беше изпразнена, императорското семейство и гостите на трапезата сляха гласовете си в радостна глъчка. След разговори, песни и шеги, за финал сервираха на всеки чаша успокояващ чай – за да спомогне храносмилането и да допринесе за мирна нощна почивка. Вечерната чаена церемония бе най-продължителната и към края ѝ Касис усърдно се прозяваше. Императорът забеляза това и ѝ позволи да се оттегли.

В стаята си девойката сама разплете плитката си, среса гъстата си коса и облече копринена нощница. В Ърл Грей слугите никога не се натрапваха в личното пространство на господарите си и идваха само при повикване. Касис се пъхна в пухеното си легло и заспа почти моментално, нарушавайки традицията си преди сън да стои на прозореца, да разглежда нощното небе и дори да разговаря с някоя от луните.

По-късно същата нощ императорът влезе почти безшумно в стаята на дъщеря си. Погледа я известно време как блажено спеше по гръб, олицетворение на прекрасния нов свят на сънищата, закрила цялата възглавница с прелестни коси.

Императорът я целуна съвсем леко по устните и излезе.