1 Банката

– Господин и госпожо Мил, да разбирам ли, че искате всичко?
– Точно тъй си е. Всич-ко. Искаме да закрием сметката си.

Господин Мил вдигна късото си показалче, за да подскаже, че нямаше да търпи възражения. Служителката се загледа в двете беловласи старчета, които едва се подаваха над бюрото ѝ. С издължена форма на очите, типична за повечето обитатели на Китл, с греещи усмивки и простичко облечени. Обикновени на вид хорица. Ала решението им да изтеглят цялото си имущество от банката, в този период на върхова икономическа стабилност, беше като от тренировъчна сценка за справяне с трудни клиенти.

Жената заглади кичур изрядно зализана коса зад ухото си и попита:

– Причина за закриването на сметката?
– Пътешествие – каза госпожа Мил с достолепен глас на възрастна дама.
– Златен меден месец, тъй да се каже – добави господин Мил и положи длан на рамото на жена си. Все още се усмихваха.
– Добре, подпишете тези бланки… Така… И вземете най-долната. С нея отидете при завеждащ отдел „Хазна” и там ще ви връчат парите.
– Да живее Империята! – извика старецът. Служителката разтри слепоочието си и нацупи устни. Добре че краят на смяната наближаваше. Госпожа Мил се присети:
– И още нещо. Бихме искали да получим парите си само под формата на монети, не банкноти.
– Това… Шега ли е?

При този отговор старчетата ѝ хвърлиха възможно най-сериозните погледи, сякаш последното, което биха направили, е да се пошегуват с въпрос от такова естество.

Когато съпрузите излязоха от банката, бяха още по-ухилени от преди. Два обемисти чувала от зебло им правеха компания.

– Как сме с времето?
– Тъкмо ще се приберем за следобедната чаена церемония – обяви Чай. Ръка за ръка, двамата поеха към дома, а чувалите се завлачиха самички след тях.

Можеш да ползваш ← и → на клавиатурата си, за да прелистваш главите по-лесно.